— Защо му е на този някой да чака обаче?
— Откъде да знам? Може да е прекарал времето, търсейки нещо. Може да е заличавал следите. Може да е смятал, че ще го видят да си тръгва след изстрелите. Колкото ти можеш да отгатнеш, толкова и аз. Но сега имаме убийство и време, което означава, че си чист, ако можеш да се сетиш за нещо, което…
— Не! Просто не, ясно ли е? Господи, не съм убивал никого, Диз. Аз съм лекар. Аз спасявам хората, за бога. Просто не съм го направил. Може ли да не говорим за това?
Отчаянието на Харди изригна.
— Разбира се, че можем, Ерик. Но никой друг на планетата няма да го направи. Така че отдели малко от скъпоценното си лично време и ако си спомняш какво точно си правил онази нощ, какво ще кажеш да ми позвъниш? Ако не представлява чак толкова голям проблем!
И Харди тръшна телефонната слушалка.
30
Брендън Дрискол просто не можеше да повярва, че няма какво да прави.
Стана, както обикновено, малко след седем и бе приготвил закуска за себе си и Роджър. След като Роджър замина за банката, той прекара още два часа с файловете от „Парнас“. Но даже те вече започваха да губят привлекателността си за бившия секретар. В края на краищата Джеф Елиът нямаше да използва всичко, или поне не сега. Нещо по-лошо, тази нова ситуация в „Портола“ с дамата, която са установили, че е убита, щеше да изглежда по-важна за Джеф от всякаква вътрешна информация за бизнеса.
И Дрискол изключи компютъра.
После, борейки се с прокрадващото се чувство на досада, реши да тренира два часа в залата за фитнес. Когато се върна вкъщи оттам, си взе душ и си направи за обяд наистина една прекрасна, добре аранжирана зелена салата — „месклун“ — с цвекло и сирене, която изяде сам в слънчевия заден двор. Но и това не го ободри. Потиснат, позвъни на Роджър в службата, но той се оказа зает с клиенти и му съобщи, че вероятно дори ще закъснее довечера, което изнерви Брендън. Човек никога не знае, разбира се, и сега, когато беше без работа, партньорът му… Е, просто се чувстваше несигурен и кой би го упрекнал за това? Никога не би си помислил, че Тим някога ще реши да го освободи. Хората се променят. Човек трябва да е нащрек, гъвкав, готов за всичко.
Следобедът се протягаше пред него, безкраен. Пусна си музика, отиде в задната част на къщата, хвърли някакви дрехи в пералнята, изми съдовете от обяд. Накрая, като реши, че причината е в къщата, която почти го подлудяваше, се облече, отиде в гаража, спусна капака на своята миата и я подкара навън.
Шофираше вече от два часа. Бе пресякъл моста „Голдън Гейт“ и отиде нагоре чак до „Новато“, после бе завил и се бе върнал обратно, спирайки за двайсет минути в „Корте Мадера“ за едно капучино. Не разговаря с никого и като че ли никой не го и забелязваше, дори и в неговата червена спортна кола. Бе сам, сам, сам, пресичаше отново моста, а океанът блещукаше отдолу в синьо и бяло.
Озова се на „Сийклиф Драйв“, зави и спря пред къщата на Тим. Компания за недвижими имоти вече бе сложила табела на поляната отпред. Слънцето зад него топлеше раменете му. Когато повече не издържа да стои в колата, излезе и се приближи до къщата, която като че ли трептеше в розово в следобедната тишина.
На входа се спря и без всъщност да се замисля, позвъни, вслушвайки се в кънтящия звук. Накрая се обърна и седна на горното стъпало. Не знаеше колко пъти вече бе поглеждал часовника си днес, но сега отново му хвърли един поглед.
Слънцето се спусна още един-два градуса надолу. Седеше неподвижен. Покрай него на улицата мина мерцедес. След още малко време мина друга кола — от нея хвърляха вестници към някои от входовете, но не и към входа на Маркъм. Една голяма врана кацна на пътеката до тротоара, направи няколко подскока към него и изграка шумно.
Това вече бе най-дългият ден в живота му, а все още имаше часове, докато залезе слънцето.
И той заплака.
Глицки, Брако и Фиск се срещнаха в кафето на болницата и седнаха на една по-отдалечена маса, за да сравнят записките си.
— Разговарях малко с господин Бутан — започна Глицки. Пред него имаше обикновен сух геврек и чаша гореща вода, която той се опитваше да превърне в чай. — Доста затворен тип е и изглежда няма много приятели нито в болницата, нито някъде другаде. Но ми се видя по-скоро покрусен, отколкото агресивен. Страданието на пациентите като че ли го измъчва твърде много за човек, който постоянно работи това.
— Искаш да кажеш, че може би е приложил към някои от тях евтаназия? — обади се Фиск, който наскоро сам бе стигнал до това заключение.