— Той е добре. Благодаря ви, че ми се обадихте веднага. Чудя се дали бих могъл да ви задам няколко въпроса.
— Разбира се. Ако това ще помогне на Ерик, винаги съм насреща.
— Чудесно.
Харди бе обмислил подхода си — не искаше да я подплаши — и си бе нахвърлил някои бележки. Сега, седнал, придърпа тефтера си.
— Опитвам се да установя почти минута по минута какво е правил Ерик в деня, когато Тим Маркъм беше убит.
— Полицията вече не смята, че той има нещо общо с това, нали?
— Мисля, че е по-разумно да се приеме, че все още го допуска.
Чу как тя въздъхна дълбоко.
— Не са ли разбрали що за човек е? Поне не са ли говорили с него?
— Два пъти, най-малко.
— Господи, тогава са идиоти.
— Може и да са — съгласи се Харди. — Но това са нашите идиоти. И трябва да играем с тях. Доколкото разбирам, вие също сте имали пациент или пациенти в интензивното през онзи ден. Вторник миналата седмица.
— О, спомням си деня много добре. Започна зле и продължи още по-лошо. Нали знаете как е графикът на интензивното и спешното отделение… По-рано Кенсинг бе обяснил идеята на „Парнас“ за максимална ефективност. Лекарите от клиниката „Джуда“, която е част от лекарската група „Парнас“, обикновено бяха вписани в екипа на „Портола“ и имаха грижата да се организират така, че по всяко време и в спешното, и в интензивното да има дежурен поне по един лекар. Това дежурство се определяше по график и основната му цел според Ерик бе да елиминира поне една щатна лекарска заплата от ведомостта. Другият резултат бе, че в клиниката винаги бяха с един лекар по-малко. Това не бе популярен подход.
— В общи линии — отговори Харди — има един щатен лекар, който покрива всяко отделение.
— Точно така. В много малко легла в интензивното — ако изобщо има такива — са настанени лични пациенти на тези лекари. Освен ако не са поели някого веднага от спешното или от операционната, или не става въпрос за бебе в критично състояние и нещо подобно. Както и да е, значи онази сутрин аз бях долу, в спешното, бях малко закъсняла за работа, когато тази лудост с Маркъм избухна…
— Почакайте за момент. Били сте с Маркъм в операционната? Вие сте го оперирали?
Значи, осъзна Харди, тя не просто е прелетяла през интензивното, за да отметне един пациент — била е там, в „Портола“, цялата сутрин.
— Да. Докараха го в ужасно състояние. Бях удивена, че е доживял да влезе тук, камо ли да излезе. Както и да е, пристигнах преди всичко скапана, че съм закъсняла най-напред — аз никога не закъснявам…
— Какво се беше случило? — попита бързо Харди. — Какво ви забави?
— Много глупава история, просто се успах. Точно аз, с моето безсъние. Мисля, че когато будилникът е звънял, трябва да съм го изключила, без изобщо да съм се събудила. Е, единственото хубаво на това беше, че се чувствах добре отпочинала за пристигането на Маркъм. А това ми се оказа необходимо, повярвайте ми. Макар че Фил — доктор Белтрамо — бе работил предишната смяна от десет до шест и не бе много доволен.
— Значи кога накрая стигнахте до интензивното?
— Влязох с леглото на Маркъм — вкарахме го и го настанихме там двамата с Ерик. После прескачах до горе, не съм сигурна колко, може би четири или пет пъти, преди да умре. Може би на всеки четирийсет и пет минути, всеки път, щом имах възможност да се измъкна. Все пак аз го бях спасила. Бе мой пациент. — Тя замълча за момент. — Не очаквах, че ще умре. Наистина не очаквах.
— Той не просто е умрял, докторе. Някой го е убил. — Харди се опитваше да асимилира тази неочаквана информация, която — трябваше да признае — Коен му беше предоставила съвсем доброволно. Не долавяше у нея никакво фалшиво съчувствие към Маркъм, никакво нежелание да опише своите собствени действия. — И полицията все още смята, че може да го е направил Ерик. Бяхте ли в интензивното, когато Маркъм е стигнал до син код?
— Не. Бях долу, в спешното. Макар че чух, разбира се, и веднага се върнах горе.
— Но не сте забелязвали Ерик, да кажем, десет-петнайсет минути преди това?
— Не. Последния път, когато го видях, бе в коридора с Раджан Бутан. Работи там като сестра. Бяха с един пациент на подвижно легло.
Това съвпадаше идеално с всичко, което бе чул досега за минутите непосредствено преди мониторите на господин Лектър да започнат да пищят. И това, както и по-рано, не помагаше на клиента му, освен доколкото би могло да замеси и самата Коен.
— Позволете ми да ви попитам, докторе. Ерик разказвал ли ви е нещо за посещението си при госпожа Маркъм по-късно онази вечер?
— Всъщност не. Бях заспала, когато най-после се прибра, а след това няколко дни не се засякохме. Пък и какво би могъл да каже? Сигурно е било ужасно потискащо.