Но Харди бе доловил нещо друго.
— Какво имахте предвид, като казахте „когато най-после се прибра“?
— От къщата на госпожа Маркъм, нали това питахте?
— Именно. Значи сте били у Ерик онази нощ?
Тя се изсмя.
— Вие не знаехте ли това? Оп-па, май издадох тайната. — После стана по-сериозна: — Помислих, че може да се нуждае от малко компания след такъв ден. За себе си знаех, че имам нужда.
Разтърсен от това последно разкритие, Харди с мъка контролираше гласа си.
— Значи какво се случи? Прибрахте се вкъщи след работа заедно?
Отново смях.
— Не, не. Отказали сме се да планираме нещата. И двамата сме дежурни през половината време. Смените ни са прекалено объркани. Просто отидох там и влязох. Имам ключ.
— Аха — насърчи я Харди.
— Но Ерик остана до късно в „Портола“, после отиде у госпожа Маркъм. По времето, когато се прибра вкъщи, вече бях най-после заспала.
— Отмъщението на безсънието?
— Господи, и още как! Може би защото се бях успала сутринта. Милион пъти съм си пожелавала, ако можех да променя едно нещо в живота си, освен къдравата си коса, това да е безсънието.
— Хемингуей казва, че не би се доверил на никого, който не е страдал от това.
— Да, ама вижте какво стана с него. Безсънието е просто гадно. Няма добра страна и съм наясно с това. Представяте ли си колко би било хубаво да искаш да заспиш, да си затвориш очите и мигом да те няма. За мен би било рай. Бих продала каквото е останало от душата ми за половината от това.
— Но не и вторник вечерта.
— Боже мой! — Изведнъж гласът ѝ прозвуча така, сякаш я уморяваше самият спомен за това. — Трябва да е било един часът. А започнах да се мъча — искам да кажа в леглото — при загасена светлина, някъде около десет.
— И Ерик не се бе прибрал дотогава?
— Не. Още бе у госпожа Маркъм. Очевидно е стоял до доста късно.
Глицки протегна ръка със заповедта.
— Сега ще говорим — обяви той.
Марсел Лание беше с него и се мушна покрай тях, демонстрирайки сила, за да влезе в апартамента.
— Откъде да започна, сър? — попита той.
— От дъното към изхода, но може би най-напред спалнята. Аз ще дойда след минута-две.
— Какво търсите?
Кенсинг тъкмо се бе върнал от своя крос, още бе по маратонки, шорти и фланелка без ръкави. Когато чу звънеца, намираше се до кухненската маса и пиеше портокалов сок с лед. Сега се обърна от шума, предизвикан от Лание, който отваряше нещо отзад в стаята му.
— Не може просто така да влизате и да разбърквате всичко.
Глицки обърна заповедта към себе си, престори се, че я чете, и я завъртя отново към Кенсинг.
— Съдия Солтър казва, че мога. А и докато не съм забравил…
И му връчи и призовката от Аш.
— Какво е това?
— Покана за разговор пред големия съдебен състав. Утре в девет и половина.
— Не бива да правите това — повтори Кенсинг. — Не е редно. Господин Харди се бе споразумял с областния прокурор. Ще му се обадя.
— Моля! — Глицки прекрачи прага. — Не му е разрешено да влиза тук без наше позволение, когато провеждаме обиск. Може да вземе нещо. Но можете да му се обадите, ако искате. После двамата ще изчакате, докато свършим. Спокойно, докторе! Казах ви миналия път, че трябваше да ме пуснете, когато можеше да поговорим в по-спокойна атмосфера. Наистина не ми оставихте никакъв избор.
— Какво търсите?
Глицки зачете заповедта:
— Медицински пособия, по-специално спринцовки и лекарства по рецепта…
— Аз съм лекар, лейтенанте. Ако искате, ще отида да ви донеса всичко това. — Той се обърна и изтри потта от челото си отново. — Просто не мога да повярвам. Живеем в Америка, нали? Стават ли тук такива неща?
— По-добре се благодарете на бога, че тук е Америка, докторе, и че именно така правим нещата. Навсякъде другаде нямаше да са толкова любезни. — Глицки продължи да чете от заповедта: — Дрехи с петънца или пръски, причинени от кръв…
— Ще намерите и това. Работя с кръв всеки ден. Тя се намира в телата на хората.
Глицки вдигна поглед със зловещо изражение.
— Искам да се обадя на Харди.
— Дадено. Не бих се и опитал да ви попреча. Но той няма да влезе тук.
Още някакво тупване се дочу откъм спалнята.
Глицки повиши глас.
— Марсел! Спокойно! Моля те, по правилата. Точно и внимателно.
Лекарят наведе глава за малко, после вдигна отново очи.
— Това е безобразие — заяви той.