Брако се впусна в усилия да се добере до Малачи Рос или до Брендън Дрискол. Тъкмо оставяше съобщение на телефонния секретар на последния, когато някой отвън се обади и партньорът му вдигна слушалката.
— Фиск. Убийства.
— Сержант Фиск, Джейми Рат е, отново. Дето се събирахме на кафе у Карла Маркъм. Обаждам се, защото се тревожа цял ден. Дъщеря ми каза снощи нещо и то ме накара да си помисля, че може би ще искате да разговаряте с нея.
— И какво беше то?
— Ами, нали знаете, тя играе футбол. Тъкмо сега е на тренировка всъщност. Но освен това прави и кросове, затова става рано всяка сутрин и тича надолу по зеления пояс до парка „Пресидио“ и после през парка и обратно.
— Ясно.
— Ами, разговаряхме за произшествието с Тим и аз, като лошите майки, все ѝ напомням колко опасно е на улицата, даже когато човек внимава. Тя каза, че няма нужда да ѝ напомням. Същия ден, когато Тим са го блъснали, почти същото се случило и с нея само на две пресечки оттам.
Фиск щракаше с пръсти към партньора си, подканяйки го да вдигне слушалката на другия апарат.
Госпожа Рат продължаваше:
— Направо си изкарала акъла. Тъкмо била завила край „Лейк“ на Двайсет и пета, връщала се към къщи и пресичала улицата. Видяла колата да идва, но там има знак „Стоп“ и тя била на зебрата. После изведнъж чула изсвистяването на гумите, обърнала се, отскочила назад и спирачката заковала точно навреме. Лекси стояла с ръце на капака, напълно слисана. Казва, че изкрещяла нещо на шофьорката — да гледа къде кара, после блъснала капака и продължила да тича. Така че нямало нужда да ѝ казвам колко е опасно, знаела.
— Каза ли ви нещо друго за колата? Какъв цвят е била например?
— О, да, била зелена. Мисля, че това ме подсети за Тим. Май четох някъде, че колата, която го е блъснала, е била зелена.
Тук се включи и Брако.
— Кога ще се прибере дъщеря ви от футболната тренировка, госпожо Рат?
Лекси седеше между майка си и баща си Дъг на канапето във всекидневната. Бе се прибрала вкъщи достатъчно отдавна, за да има време да си вземе душ и да се преоблече. Беше с джинси, обувки за тенис и лек пуловер. Височко и слабо четиринайсетгодишно момиче с шини на зъбите и сравнително овладяно акне. Дългата ѝ кафява коса беше още влажна. Държеше двамата си родители за ръцете, притеснена, че е център на вниманието и разговаря с тези полицаи, които седяха на тапицираните столове срещу нея.
— Не беше всъщност кой знае какво. Искам да кажа — очите ѝ умолително потърсиха разбиране от майка ѝ, — случвало ми се е и преди нещо такова, когато тичам. Е, не чак толкова отблизо, но почти. Хората просто се увличат, когато карат, но аз това го знам. Така че внимавам, когато съм на улицата.
— Сигурен съм, че е така — откликна Фиск, — и понеже обръщате внимание, както обикновено, забелязахте ли нещо особено в колата, която едва не ви блъсна?
Лекси вдигна очи към тавана, за да се съсредоточи, погледна от Джейми към Дъг, после отново към инспекторите.
— Всъщност видях я само с крайчеца на окото си. Там има знак „Стоп“, знаете. Видях я да идва от улицата и помислих, че ще спре, затова не си промених темпото. Сигурно не ме е видяла, докато не съм се озовала точно пред нея.
— Значи беше жена? Водачът?
— О, да. Точно така, сър. Със сигурност.
— Имаше ли някой друг в колата?
— Не, само тя беше.
— Успяхте ли да я видите добре?
Тя кимна утвърдително.
— Но само за секунда.
Брако оставяше Фиск да води разговора. През целия път дотук беше гракал за колата, колата, колата. Джейми Рат се бе обадила в отдела на него, или поне той бе вдигнал слушалката. През цялото време бе убеден, че колата ще се окаже важна за случая. Така че Брако нямаше нищо против — Фиск се справяше добре, когато се изискваше мек подход. Но Брако смяташе, че колегата му понякога не удря всички необходими клавиши.
— Но макар и за секунда, все пак я видя добре, нали така? Смяташ ли, че би могла да я разпознаеш отново?
— Не съм сигурна. Може би. Не зная.
Дъг я потупа окуражително по коляното.
— Всичко е наред, миличко. Справяш се чудесно.
— Наистина се справяте чудесно, Лекси — включи се отново Фиск. — Питаме, защото бихме могли да изпратим тук художник, който да се опита да нарисува лицето ѝ така, както си го спомняте. Какво ще кажете?
Тя сви рамене.
— Мога да се опитам.
Брако я попита за времето на инцидента в желанието си да го уточни.
— Знам времето точно, защото като спрях, когато тя почти ме блъсна и после почнах да тичам отново, погледнах часовника си, за да видя колко време съм загубила. Беше шест и двайсет и пет.