Това идеално пасваше с часа на злополуката с Маркъм.
— Сега искам да те помоля нещо, Лекси. Може ли да си затвориш очите за минутка и да се опиташ да си представиш всичко, за което се сещаш за колата или за шофьора? Знам, че е било само секунда, просто ни опиши какво виждаш.
Тя послушно се облегна на дивана, свита между майка си и татко си. Затвори очи, пое си дълбоко дъх.
— Така. Бях на „Лейк“, просто си тичах. После както обикновено, завих по Двайсет и пета, пресичам. Стигнах до ъгъла и там беше колата, не съм сигурна, доста надолу по улицата, но приближаваше знака „Стоп“ и аз си помислих, че ще спре.
— Бързо ли караше колата, как мислиш? — попита Брако.
— Не зная. Може би не, защото иначе щях да ѝ обърна повече внимание.
— Ясно.
— Но после, тъкмо бях слязла една крачка от тротоара, и чух как колата спря рязко, знаете този звук, спирачките или там както се казва. И аз се обърнах, щеше да ме блъсне, отскочих назад и бях с лице към нея. За щастие спря точно когато си протегнах ръцете. Нали разбирате, за да се предпазя, в случай че ме блъсне.
— Разбирам — каза внимателно Фиск. — Значи сте се навели над капака на колата. Тя увредена ли бе? Чукната някъде?
— Фарът, да. Мисля, че бе предният, от лявата ми страна. Спомням си, защото си казах да внимавам да не се порежа на счупеното стъкло.
— Значи преден десен фар, за колата.
— Ами да, сигурно. — Тя отвори очи и като че ли мълчаливо попита родителите си дали се е справила добре. Две кимвания ѝ вдъхнаха увереност и тя отново затвори очи, но поклати глава в израз на несигурност. — Тогава малко оставаше да се разтреперя. Бе доста страшничко. Обаче после наистина се ядосах и блъснах с ръце по капака отново, силно. Креснах ѝ.
— Спомняте ли си какво казахте?
— „Щеше да ме убиеш, щеше да ме убиеш, идиотка такава!“ Мисля, че го казах два пъти. Бях много ядосана и ѝ креснах.
— И после какво?
— После тя вдигна ръце — един вид, не е нейна вината и се извинява.
— Лекси — обади се Брако нетърпеливо, — как изглеждаше тя?
Начинът, по който физиономията на Лекси се изкриви, бе почти комичен, но в стаята нямаше място за хумор.
— Може би малко по-млада от мама, струва ми се. Не мога да разпознавам много добре възрастта на големите. Но косата беше тъмна, чуплива.
— Някаква особена прическа?
— Не, просто около лицето ѝ, къдрава.
— Каква раса беше?
— Не беше чернокожа, нито азиатка. Но повече от това не мога да кажа.
— А нещо за това как бе облечена? Нещо да е изпъквало?
— Не. Бе само секунда. — Момичето започваше да проявява първите признаци на съпротива. — Просто се изгледахме една друга.
— Ясно, това беше чудесно, Лекси — каза Фиск. — Благодаря ви много.
Но Брако не бе приключил напълно.
— Още само две въпросчета за колата, може ли? Би ли казала, че беше стара или нова? Как би я описала, ако можеш да си спомниш?
Лекси отново затвори очи.
— Не спортна кола, но и не някоя много голяма. Обикновена кола, може би, но не нова, като си помисля сега. Боята не беше нова. Просто май изглеждаше по-стара. Не лъщеше. — Тя изведнъж се намръщи. — Задните фарове бяха едни особени…
— Задните фарове? — попита Брако. — В какъв смисъл особени? Как ги видя?
— Обърнах се веднага след като тръгнах отново да тичам. Някак си започваха от средата навън, почти сякаш са направени така, че да напомнят за крила, разбирате ли?
— Като перки на риба?
— Като на тибърда на чичо Дон? — подсказа госпожа Рат. — Нали знаеш как се издигат отзад. Казват им „перки“.
Но тя клатеше глава.
— Не, не точно такива. По-долу, някак си повече край задната част, откъдето се вдига багажникът. А, и имаше лепенка на калника.
— Прекрасно се справяте, Лекси — възхити се Фиск. — Направо чудесно. И какъв беше този стикер на калника?
Тя затвори отново очи, стисна ги силно. Но след малко ги отвори и поклати глава.
— Не знам какво пишеше. Не си спомням. Може би не беше на английски.
Когато двамата инспектори направиха една последна отбивка до „Стоп“ знака на ъгъла на „Лейк“ и Двайсет и пета, вече се свечеряваше. Бяха решили да изпратят художник, специалист по портрети, в дома на семейство Рат, за да поработи с Лекси. Фиск имаше вкъщи книга с предни и задни изгледи на всички марки коли, правени в Америка през последните петдесет години. Смяташе да вземе и нея, за да може да види дали Лекси не би разпознала по-определено марката и модела.
Излязоха и повървяха от знака „Стоп“ обратно до първия светофар. Нямаше никаква следа от спирачен път, от който Фиск се надяваше да разбере нещо, може би размера на гумите. Изведнъж Брако си спомни.