Кенсинг, в делови костюм, седеше на масата в кухнята. Бе налял кафе за двамата, но то изстина, а чашите останаха недокоснати. Харди седеше между масата и умивалника. Бе се дръпнал малко назад, за да може да си кръстоса краката и сега глезенът на единия му крак си почиваше върху коляното на другия крак.
— Значи снощи каза на Глицки и това?
— Да, разбира се. Защо да не му го кажа? Това е истината. Господи, Диз, защо продължаваме да се въртим в този кръг? Няма какво да се говори по въпроса.
Харди си пое дъх, съсредоточи се и въздъхна. Бе възможно, мислеше си той, макар и доста съмнително, Джудит да е объркала в спомена си вечерите.
— Всъщност, има, Ерик. Причината да не приключвам с този въпрос е, че ти така и не ми каза, че доктор Коен е била тук онази вечер и е останала да пренощува. Много ми е трудно да осъзная това, тъй като тя можеше да потвърди твоето алиби. — Гласът му стана суров. — Но, разбира се, можем просто да го оставим настрани. Или пък е вече време да си намериш друг адвокат?
Кенсинг хвърли бърз поглед към него, после изглежда се успокои.
— Тя спеше, когато се прибрах — започна той, но спря и драсна с нокът по масата. — Всъщност, не я събудих. Така че нямаше как да знае, че съм се прибрал. Исках да я държа настрани от това.
Харди изчака да види дали Кенсинг ще зададе очевидния въпрос, но когато това не стана, предложи сам.
— Не ти ли е интересно откъде съм научил, че е била тук?
Нямаше отговор.
— Говорих с нея и я попитах. Какво ще кажеш? Снощи. Наистина е спяла, когато си се прибрал, прав си. Само че не е било десет и половина, нали? Било е след един часа през нощта. Или ще ми кажеш, че тя лъже?
Кенсинг успя да запази спокойствие за около пет секунди, после като че ли изведнъж целият въздух в тялото му го напусна. Раменете му увиснаха, главата му клюмна. Изправи се, заобиколи масата и отиде към умивалника, където Харди не можеше да го види. Адвокатът не се обърна, за да го проследи с поглед, но внезапно усети как косъмчетата на врата му настръхват. Там отзад, на магнитна лента на стената висяха комплект кухненски ножове. Кенсинг можеше да смъкне един и да замахне, преди Харди да успее да мръдне и мускул. Извъртя се рязко.
Клиентът му даже не бе с лице към него и Харди за момент почувства нещо като срам. Кенсинг бе опрял ръце на двете страни на умивалника и се взираше през прозореца. Накрая заговори с дрезгав шепот.
— Изкарах чист и трезвен седем години, Диз. Седем години, ден след ден. Знаеш ли колко дълго е това? — Той се изсмя горчиво. — Истината е, че не знаеш. Никой не знае. И така, миналия вторник човекът, който разби брака ми и отне децата ми, се появява в моето отделение и три часа по-късно е мъртъв. Просто мъртъв. Божа работа, бих казал. Най-после някаква справедливост, най-сетне нещо заслужено. Но после идват Карла, Дрискол, в болницата настава хаос. После Ан идва да ме види, бясна, започва да ми говори, че аз съм го убил, и за момент наистина се питам дали съм направил всичко възможно, за да остане жив.
Кенсинг спря, наля си вода в чаша, изпи я и изтри устните си с ръка.
— Както и да е, през останалата част от деня издържах някак си, отидох до Карла, опитвах се по някакъв начин да намеря място за това… За това нещо, което се бе случило. После онзи полицай, Брако, пред къщата на Карла… И отново приказки, че някой е причинил това на Тим, и тям подобни. И най-после си тръгнах, свободен от всичко това, в колата, на път за дома. Даже стигнах дотук, паркирах малко по-нагоре по улицата. Видях, че свети и разбрах, че Джудит е вътре.
Дълбока въздишка.
— После отидох в заведението на Хари и си взех едно питие. Всъщност двойно. Скоч и сода. Просто да си седя там и да си пийвам — това бе най-прекрасното нещо, което бях вкусвал от… Не помня откога. После още едно, пих за здравето на добрия господин Маркъм, за това колко хубаво бе всичко. Господи, бе толкова прекрасно.
Той се върна на масата и седна.
— После още едно, този път за всичките изгубени нощи и моите дечица, и за Ани, и за всичките гадости, които бях изтърпял от нея. И още две, за „Парнас“ и затова, в което се бе превърнал животът ми, преструвам се, че лекувам хората с минимум грижа, представям се за някакво въплъщение на добродетелта и знанието. И още едно, защото всичко това е лъжа и аз съм един фалшив човек. После останалото, защото съм пияница и безнадеждна отрепка, и нищо повече. И накрая, когато се опитвам да си поръчам още едно, барманът, Бог да го благослови, ме прекъсна. Вече затваряли. Даже бил готов да ме закара до вкъщи, ако имам нужда.
— Смяташ ли, че ще си спомни?
— Без съмнение. Но ако това се разчуе, ще изгубя работата си. И скоро няма да си намеря друга.