Марлин Аш преследваше две цели, но нямаше изобщо съмнение коя от тях щеше да бъде първа поред днес. На масата до подиума, където стоеше тя, бе основният заподозрян на Ейб Глицки за убийство. Макар да зачиташе мнението на Кларънс Джакман и уговорката, която двамата бяха направили с Харди, тя нито за момент не допускаше, че един от щатните специалисти в лекарската колегия на „Парнас“ ще разполага с някаква поверителна информация за финансови машинации на корпоративно ниво. Така че нея я интересуваше обвинението в убийство.
През изминалите няколко дни бе отделила много часове да проучва разпечатките от файлове, доставени от „Парнас“, по-специално за Кенсинг, жена му, с която живееха разделени, и отношенията им с Тим Маркъм. Историята никак не бе приятна. Без съмнение двамата мъже се бяха ненавиждали. Имаше някаква ирония, помисли си Марлин — може би защото четеше само едната страна от кореспонденцията — че Кенсинг като че ли ставаше по-дързък и по-заплашителен с разцъфтяването на връзката между бившата му жена и шефа му. Маркъм като че ли правеше всичко възможно, за да отстъпва пред исканията на Кенсинг — подтекстът бе, че иначе Кенсинг би разобличил шефовете си.
А сега, въпреки подготовката си, Аш като че ли не успяваше да порази целта. Държеше Кенсинг вече час и той учтиво отблъскваше всичките ѝ атаки с разумни отговори, които звучаха искрено.
Не се бе тревожил, че ще изгуби работата си по времето на Маркъм (както личеше ясно от кореспонденцията). Връзката между Маркъм и жена му бе защита срещу това. Всъщност смъртта на Маркъм на практика бе застрашила служебното му положение. Сега, когато управляваше доктор Рос, Кенсинг бе в служебен отпуск, което доказваше, че в известен смисъл Маркъм е бил негов, макар и неохотен защитник, а не заплаха.
Някога бе изпитвал гняв към Тим Маркъм и жена си. Разбира се. Не е ли човешко? Но между другото, в момента Кенсинг поддържаше една удовлетворяваща връзка. Така че сега, гледайки назад, осъзнаваше, че напускането от страна на жена му, макар и болезнено, му е предоставило една нова възможност. Не изпитваше повече никакъв гняв. Нещо повече, чувстваше се по-добре от Ан. Разводът протичаше без усложнения. Двамата си разменяха посещения.
Госпожа Аш не е била точно информирана. Не е имало никакво сбиване миналия уикенд. Ан е пострадала случайно. Не бе отправил никакви обвинения към нея, нито пък тя към него. Ан изпитвала мъка, гняв и искала да си го изкара на някого, защото Тим Маркъм я изоставил предната седмица. Гневът ѝ бил разбираем, от негова страна такъв нямало. Взел децата, докато тя се върне у дома. Само преди два дни двамата с Ан разговаряли няколко часа. За съжаление полицията останала с погрешно впечатление. По този въпрос госпожа Аш също е била неточно осведомена. Никога не е правил признание, че е убил Тим Маркъм. Не, разбира се, че не е. Не можеше да каже със сигурност какво ѝ се е счуло на Ан. Най-вероятно не го е разбрала. Не бе пожелал да обсъжда предварително показанията с нея предварително, защото адвокатът му го бе посъветвал да не го прави.
С готовност признаваше, че в случая с бебето Емилия бе изострил и без това напрегнатите отношения между него и „Парнас“. В този случай просто бе постъпил правилно и с това бе разгневил хората, отговарящи за парите в неговата компания. Това бе проблем, който постоянно се проявяваше навсякъде в медицината — парите срещу здравеопазването. Бе лекар и не се опитваше да прикрива своята позиция по този проблем. Това правеше ли го, попита той, виновен за нещо?
Бе дошъл тук доброволно. Можеше да се позове на Петата поправка, да не свидетелства в своя вреда, но не го бе направил. Искаше да изчисти нещата, да изчисти името си, за да може да се върне към своя живот и към пациентите си.
— Добре тогава, доктор Кенсинг — подхвана Марлин Аш накрая. — Вие сте последният човек, видял Карла Маркъм жива, нали?
— Не бих казал, госпожо. Предполагам, че това трябва да е бил нейният убиец.
Вълна от лек смях премина през заседателите.
— Кога си тръгнахте от къщата на Маркъм в нощта на смъртта на госпожа Маркъм?
— Малко след десет.
— И сте казали на лейтенант Глицки, че сте си отишли направо у дома, нали така?
— Да, госпожо. Така казах на лейтенанта. — Пое дъх, после се отпусна. — Но това не беше вярно. — Опрял сплетените си ръце на масата пред себе си, той се обърна към заседателите. — Лейтенант Глицки ме разпитва по този въпрос. Не исках да му кажа къде съм бил. Когато разговарях с адвоката си, той ме предупреди, че днес ще говоря под клетва. Каза ми, че показанията ми ще бъдат защитени и че ще пазите моята тайна. Съжалявам, че излъгах лейтенанта, но не си отидох направо вкъщи. Истината е, че съм алкохолик и…