Фиск и Брако бяха решили, че главната им задача е да съберат фактите, които дотогава не бяха събрали. За да извършат това най-добре, бяха решили да се разделят. На Брако се бе паднал Брендън Дрискол, на когото се бе обадил от Съдебната палата и двамата си бяха уговорили среща. Заподозреният изглеждаше въодушевен.
Дрискол се бе издокарал за разпита — изгладени официални панталони, лъснати елегантни обувки, сако и вратовръзка. Когато отвори вратата, първият въпрос на Брако беше дали не се кани да излиза.
Отговорът го удиви:
— Не се ли познаваме отнякъде?
— Струва ми се, че не. Не. — После показа значката си. — Инспектор Брако. „Убийства“.
— Да, знам. Влезте, влезте.
Двамата се отправиха към всекидневната по коридора вляво от преддверието на апартамента. Стаята бе светла и това впечатление се усилваше от косото слънце, греещо през отворените прозорци и придаващо ефекта на бяло върху бяло. От японска каменна скулптура в ъгъла успокояващо бълбукаше вода.
Неочаквано Брако почувства силно неудобство. Не можеше да разпознае лицето на другия човек, но усещането за разпознаване бе непоколебимо и някак си променяше динамиката помежду им. Дрискол посочи един от столовете, после седна напряко в дъното на стаята, на канапето, почти излягайки се, опънал едната си ръка върху възглавниците. Брако извади касетофона си, включи го и го постави на стъкления плот на масичката до голям плосък поднос със ситен бял пясък и гладки камъчета. След като произнесе стандартното си въведение, полицаят най-после погледна отново потенциалния заподозрян.
— Ще мина направо към същината, господин Дрискол. Доколкото разбирам, вие сте били в къщата на Карла Маркъм от късния следобед до вечерта в деня, когато съпругът ѝ е бил убит.
— Да. Така е.
— Спомняте ли си какво правихте по-късно същата вечер?
Очевидно въпросът бе неочакван и неприятен.
— Какво съм правил? Аз? Защо?
— Ако може, просто отговорете на въпроса.
— Е, не мога просто да отговоря на въпроса без причина. Защо се интересувате какво съм правил по-късно онази вечер? Мислех, че идвате тук да говорим за доктор Рос или за доктор Кенсинг, че може би господин Елиът е намерил нещо в това, което съм му дал.
— Джеф Елиът? Какво сте му дали?
Дрискол бе донякъде възстановил самочувствието си след удара.
— Някои мои документи от работата. Доказателствени материали, както може би вие ги наричате. Макар че големият съдебен състав като че ли не се заинтересува, когато свидетелствах пред тях.
— Смятате, че тези документи съдържат данни, които се отнасят до смъртта на господин Маркъм?
— Абсолютно. Естествено, че съдържат. Няма начин.
— И вие все още имате копие от тях тук?
Дрискол се поколеба за момент, после поклати глава.
— Не. Дадох ги всичките на господин Елиът.
Брако не повярва на това нито за миг.
— И все пак смятахте, че идвам тук, за да разговарям с вас за тях?
— Мислех, че сигурно сте говорили с него.
— Не съм. — Брако погледна Дрискол в очите. — Но може би трябва да го направя.
— Като си мисля сега, той може би няма да ви ги покаже. Пази си източниците, нали разбирате. Но бих могъл да му се обадя, да си ги взема обратно и след това да ви уведомя.
— Това може и да е полезно — съгласи се Брако. — Или пък можем да изискаме заповед за обиск и да отидем да ги прегледаме сами.
Дрискол високомерно поклати глава.
— Много сте закъснели, сержант. Рос е изтрил всичко съществено досега. Поне всичко за него и Тим.
— Но казвате, че сте ги имали и сте ги дали на Джеф Елиът.
Той сви високомерно рамене.
— Не съм чел всичко, но там имаше някои определено провокиращи моменти, ако разбирате какво имам предвид. Той определено се канеше да уволни Рос, знаете ли?
— Маркъм?
— Сигурен съм, че Рос вземаше подкупи, за да включва лекарства в списъка. Тим също го разбра след случая със синустоп. Просто му трябваха още малко доказателства, преди да може да го обвини директно. Но ако четете между редовете, то се вижда. Нещата между тях бяха приключили.
Брако реши повече да не притиска Дрискол по въпроса дали пази копие от своите документи и какво би могло да се съдържа в тях. Днес бе дошъл тук да говори за вторник вечер и се върна на темата.
— Все още се интересувам за времето, след като сте напуснали дома на Маркъм.