Брендън му хвърли изпълнен с ярост поглед, после въздъхна и се предаде.
— Добре. Дойдох си тук, у дома.
— Благодаря ви. По кое време беше това?
— Не съм сигурен. Девет, девет и половина. Трябва да разберете, че моят свят току-що се бе разпаднал. Не държах много точна сметка за времето.
Брако кимна рязко.
— Сам ли бяхте?
Брендън вдигна ръка към челото си и затвори очи продължително.
— Да. Роджър работи до късно, както прави непрекъснато напоследък. Но му се обадих. Той тракаше на компютъра някакви сметки, нямаше клиенти в този момент и можехме да поговорим. Поне успяхме да поговорим. Това бе най-тежкият ми ден, просто най-ужасният. Почти бях решил да сляза до банката му, само и само да съм с него, но той ми каза, че ще се върне.
— Обадили сте му се в банката, след като сте се прибрали вкъщи в девет и трийсет?
— Да. Толкова бях разстроен, напълно разстроен.
— Дълго ли разговаряхте с Роджър?
— Не знам. Стори ми се твърде кратко, но нали знаете как е. Просто не мога да ви кажа колко време сме говорили. Честно.
Рос не беше ни най-малко затруднен да си спомни.
— Разговарях с Джеф Елиът тук, в офиса, до късно — каза той на Фиск. — Не знам колко точно е било, може би девет часът, нещо такова. Бе кошмарен ден, казвам ви. Най-после той свърши — макар че истински ме довърши чак като написа онази проклета колонка — и аз разбрах, че не мога да направя нищо повече, така че се качих в колата и си отидох вкъщи.
Младото и сериозно лице на Фиск се помрачи.
— Значи се прибрахте около девет и трийсет?
— Да, нещо такова. Защо, има някакъв проблем ли?
Фиск се почеса зад ухото.
— Само че, господине, според мен съпругата ви спомена май, че онази вечер сте се прибрали след полунощ.
Рос се позамисли, после се позасмя невесело.
— Не. Объркала се е с някоя друга нощ. Толкова често напоследък се прибирам вкъщи посред нощ, че сигурно вече смята това за нормално. Но не беше толкова късно. Може би беше десет най-много.
Глицки бе отлагал заниманието си с някои от административните си задължения колкото може по-дълго, но тази сутрин, още щом дойде на работа, ги подхвана. В продължение на три часа бе потопен в такива дреболии, като сумиране на километража, навъртян от инспекторите му със служебните автомобили. Сега дъвчеше последното си сухо парченце оризова питка и отпиваше остатъците от чая си, който бе придобил стайна температура. Така че когато Марлин Аш почука на вратата и си отвори, той бе в съответното бодро настроение.
Глицки се облегна назад и доволно отмести бумагите.
— Ти го разби — каза той.
Тя затвори тихо вратата, после се обърна към него и се облегна на стената, кръстосала лице на гърдите си.
— В зависимост от потвърждението на алибито му, което очаквам в следващите няколко часа, доктор Кенсинг не е заподозрян, поне за убийството на Карла. А това означава и за Маркъм, според мен.
Глицки я изгледа накриво и поклати глава.
— Той няма алиби.
— Не го е казал на теб. Но поиска закрила на тайната от големия съдебен състав.
— Като че ли аз ще кажа на някого.
— Искаше да е сигурен.
— И ти му вярваш? Какво е алибито?
Аш отпусна ръце и седна на един от сгъваемите столове срещу бюрото на Глицки.
— Нали знаеш оная история за онзи мъж от Дивия запад, който спял с жената на най-добрия си приятел по времето на убийство и бил обесен, защото не желаел да си признае, че е бил с жената? Нещо такова, само че не е намесено никакво спане.
— Бил е някъде, където не би трябвало да е?
— Много близо. Нещо такова, Ейб. Но повече не бих искала да се разпростирам дори и пред теб. Ако после се разчуе — а това никога не е изключено — искам да мога да твърдя, че не съм казала на никого. Вярвам го, бетон. Не го е извършил.
Все още изтегнат на стола си, Глицки размишлява известно време над тази нова реалност.
— Това е един от редките моменти, Марлин, когато оценявам ползата от нецензурните изрази. Наистина ли си напълно уверена, че няма как да е бил у Карла? Кой може да провери това?
— Не и в десет и четирийсет и пет, Ейб. Освен ако не е било по това време, а аз съм изпратила инспектор, който да го провери.
Но Глицки бе получил информацията от Харди и после сам бе отишъл да разговаря с Франк Хусик. Смяташе свидетелството на този човек за непоклатимо и времето на смъртта на Карла — за установено. Ако Кенсинг не е бил там в единайсет без четвърт, значи бе невинен. Би дал много, за да научи къде точно е бил лекарят, но знаеше, че няма вероятност да разбере това от когото и да е, най-малко от Марлин Аш.