Това накара всички да замълчат, докато Брако наруши тишината:
— Значи всичко се свежда до Карла?
Глицки кимна.
— Така изглежда. Има ли някой останал без алиби? Вие, момчета, говорихте ли с Дрискол?
— Да, аз говорих. Тази сутрин — отвърна Брако. — Може би се е обаждал по телефона.
— На кого?
— На партньора си Роджър. Смятах да проверя телефонните му разговори. Записал съм си го в списъка със задачи.
След момент Фиск живна.
— Не знам дали научихте, лейтенант, но имаме известен напредък по колата.
Харди трябваше да бъде във възторг. В края на краищата клиентът му вече не бе заподозрян. Бе останал на петия етаж, размишлявайки върху възможността да се види или с Глицки, или с Джакман, изчаквайки на една пейка пред полицейската зала за изслушване, докато Кенсинг излезе. Ерик му бе разказал как е минало, което бе до голяма степен точно както Харди бе предвидил.
Двамата мъже бяха отишли до „Джонс“, за да го отпразнуват, но обядът се бе оказал доста трезво занимание във всеки смисъл на думата. Харди направи няколко, както му се струваше, деликатни опита да разговори Ерик на тема приятелката му. Как се е разбирала Джудит Коен с Маркъм? А с Рос? Как се отнася към всички тези проблеми в „Парнас“, финансови и други, които създават на Кенсинг такива затруднения? Какви са им плановете заедно, ако изобщо имат такива?
Ерик беше относително отзивчив. Тя бе на щат в „Портола“ само от една година, след престоя ѝ в Университета на Южна Калифорния, стажа в „Джонс Хопкинс“ и два ангажимента по четири месеца — един в Африка и един в Южна Америка — към организацията „Медсен Сан Фронтиер“.
— Нали знаете, „Лекари без граница“. Но тя винаги го казва на френски. Има плакати в стаята си и дори стикер на калника на колата. Много се гордее с езиците си, френски и испански. И е много запалена по организацията, наистина. Мисля, че наполовина ме убеди да отида с нея следващия път — това лято в Нигерия, макар че има достатъчно да се върши и тук, в тази страна. Но ако от „Парнас“ наистина ме освободят… А и децата ми, не знам как ще го приемат. Спомняте ли си, когато решенията се вземаха лесно?
След като си взеха довиждане, Харди постоя на слънце на улица „Елис“, някъде по средата между своя кабинет и сградата на „Кроникъл“. Всичко трябваше да е свършило, знаеше това, но някак си не му се вярваше. Нямаше го познатото емоционално отпускане след привършването на един процес. Тук нещата не бяха приключили, не още.
Някой бе убил Тим Маркъм и членовете на семейството му. Някой бе убил поредица пациенти в „Портола“. А освен това оставаше уговорката му с Глицки. Двамата обменяха информацията си, а той бе посветен в нещо, което Ейб не знаеше. Това го измъчваше и го караше да се чувства като че ли дължи нещо на приятеля си, което бе абсурдно. Всъщност Харди по-скоро бе направил на Глицки голяма услуга.
Но каквито и да бяха усложненията, чувстваше, че се е замесил прекалено много, за да спре, дори ако нямаше кого да защитава.
Не можеше това да е краят. Не бе свършило.
Четвърта част
33
Сега вече Джеф Елиът нямаше причина да използва нещо от злепоставящите материали за Ерик Кенсинг, които Дрискол му бе предоставил. Щом докторът вече не бе заподозрян за убийството на Маркъм и семейството му, тогава бе просто частно лице със свои собствени лични проблеми, които не представляваха материал за новини — или поне не за онзи вид новини, които намираха място в „Градът говори“.
Харди седеше в стаичката на Елиът, а купчината листа, които Дрискол бе оставил там, стояха на масичката на колелца пред него. Бавно, една по една, той цял следобед прелиства страниците, докато Джеф работеше над следващата си колонка. Беше истински миш-маш от данни. Писмата до Кенсинг, които Елиът бе показал на Харди онзи ден например, се появяваха в течение на няколко месеца и бяха широко разпръснати сред другите документи. Също така докладните до Рос и до борда по различни въпроси, включително бебето Емилия и момчето Лопес — бяха подредени хронологически. Харди осъзна, че само грижливият прочит на всички документи, свързани с даден въпрос, можеше да доведе до някакво действително разбиране за значимостта на това нещо във времето.
Също така имаше поне сто докладни „към дело“. Официални протоколи — вероятно диктувани на Дрискол — за различни срещи и решения. Нищо не му се видя ново или важно. По-интересни за Харди, макар и далеч по-непонятни, бяха онези трийсет-четирийсет бележки и коментари, които Маркъм бе нахвърлял в съкратен вид вероятно за своя употреба. Бе очевидно, че е смятал тези документи за сигурни — вероятно защитени с парола, но Дрискол бе разбил защитата и се бе добрал до тях. Но колкото и да се опитваше, Харди не можеше да разбере кой знае какво от записаното.