— Наистина ли? Не ми се вярва. Но ако е валяло, това само потвърждава моята теза.
Въздишка.
— Диз? Да спрем дотук, а?
На Харди му се струваше, че всичките му приятели са загубили чувството си за хумор. Не че той наистина предполагаше, че може да е било убийство, но му бе интересно да говори за това, когато толкова други неща не му бяха интересни.
— Добре, Джеф, добре. Какво мога да сторя за теб?
— Всъщност, нищо. Обадих се само да те проверя дали не би искал да си вземеш отпуска за остатъка от деня. На обяд ми се стори, че май имаш настроение за това.
— Толкова ли си личеше?
— Аз съм репортер, Диз. Нищо не ми се изплъзва.
Харди хвърли поглед към купчината хартия на бюрото си — папки, негови и на другите адвокати, в които имаше какво ли не. Паметни записки. Административна работа, която беше поизоставил. Сметки. Два полицейски доклада за произшествия от потенциални клиенти. Последните допълнения към кодекса за свидетелстване, чието непознаване би било лош късмет. В момента всъщност бе напълно затрупан с работа. Знаеше, че трябва да е доволен, но причината за това понякога му се изплъзваше.
Елиът продължаваше:
— Мисля, че нещата в „Парнас“ съвсем се разсмърдяват. Може би ще е поучително да прескочи човек и да провери това-онова. Може би някой ще се съгласи да говори с мен и ще мога да спретна една-две колонки. Какво ще кажеш? Искаш ли да се направиш малко на агент?
— С най-голямо удоволствие — каза Харди. — Но не днес, за съжаление.
— Това окончателният ти отговор ли е?
Той издърпа някои от документите пред себе си, произволно прелисти някои страници от купчината. Ако се намираше в стаята, опитен репортер като Елиът би разпознал някои признаци на умора, дори неразположение. И положително — липса на чувство за хумор. Харди изпусна тежка въздишка.
— Напиши страхотна дописка, Джеф. Накарай ме да изпитам чувството, че съм бил там.
Този род неща Глицки не обсъждаше с никой от редовните си колеги, но не можеше да се сдържи да не сподели своето безпокойство с жена си.
Джакман позволяваше на Трея понякога, ако пожелае, да ползва официално петнайсетминутна почивка и сега тя и Ейб стояха на външното стълбище на сградата откъм Седма улица, като отпиваха от чая в картонени чашки. Бе се появил ранен следобеден вятър и те се принудиха да стоят с гръб към сградата, като гледката се ограничаваше до магистралата и „Туин Пийкс“ отвъд нея.
— Тъкмо си помислих, че ме доведе на това романтично местенце, за да можем да го направим посред бял ден.
— Можем да го направим, ако искаш — отвърна ѝ Глицки. — За такива неща съм много отворен.
Тя го целуна.
— Забелязала съм. Но всъщност мислеше за нещо друго?
Той ѝ разказа за Маркъм, за това как настойчиво го измъчваха съвпаденията, а смъртта на Маркъм попадаше право в тази категория.
— Но аз не лъжех, когато казах на Диз, че вероятно не е преднамерено убийство. Това бе гласът на трийсетгодишния ми опит, който ми шепнеше в ухото.
— В такъв случай?
— Обаче другият ми ангел пазител, лошият, продължаваше, без да спира, със своите „Може би“, „Ами ако“, „Дали пък не“…
— Искаш да кажеш дали някой не го е блъснал нарочно?
Той кимна.
— Опитвам се да си представя такъв сценарий — рано сутринта, тъкмо просветлява, издебване от засада — но не мога да убедя самия себе си. Просто не би могло да се случи в истинския живот. Тоест навярно би могло, но не ми се струва, че е било така.
— И защо не?
Тя бе единственият човек, на когото той изобщо се усмихваше, както направи сега.
— Много хубаво, че ме питаш. Ще ти кажа. Първата и най-очевидна причина е, че водачът не е свършил работата си. Маркъм е живял близо четири часа след произшествието. И ако не бе блъснат в контейнера за смет, можеше и да оцелее. Шофьорът няма как да знае дали го е убил. Ако е планирал да го направи, или щеше да мине отгоре му, или да спре, да излезе от колата и да го удари няколко пъти по главата с тъп предмет, който си носи за тази цел.
— Много мило — коментира Трея.
— Но вярно.
Той продължи с втората причина — тази, която бе изложил пред Харди. Колата бе тъпо и неудобно оръдие за убийство. Ако човек реши да посвети времето си да планира убийство и след това да чака сгоден момент, за да го извърши, с всичките приготовления, които това предполагаше, според Ейб даже един идиот просто би си купил оръжие, чието придобиване бе също така лесно, ако не и по-лесно от каквото и да е превозно средство. То би било много по-смъртоносно, а и много по-лесно за изхвърляне след това.