— С Карла? — Глицки подскочи при този признак на общуване между тях. — Не си спомням да съм чувал Маркъм и жена му да са се разбирали, дори когато са били заедно.
— Напротив. Дълго време бяха неразделни. Преди да… Преди да започнат проблемите им, двамата си споделяха всичко. Понякога Карла дори идваше и присъстваше на заседанията на борда и бе по-осведомена от някои от нас. Това дразнеше някои хора, но никой не смееше да се обади. А пък и тя не тежеше на ресурсите на борда. Много пряма и упорита, и адски умна. Разбираше от бизнес. „Дайте да го видим проблема, какъвто и да е, и да се заемем с него.“
Това изясни на Харди една малка загадка. Бе се питал за бележката „Обс. с К.“ и бе решил, че сигурно става дума за Кози, шефката на „Личен състав“. Но сега може би се оказваше, че К. е Карла. Все пак държеше да върне Фоли към действията на Маркъм.
— И така, последно вие, двамата, какво решихте да направите? Казахте, че така или иначе нищо не е излязло.
Споменът не бе приятен.
— Ами казах на господин Маркъм, че ако според него доктор Рос наистина извършва нещо подобно, би трябвало вероятно да предадем въпроса на прокуратурата и на данъчните и да ги оставим оттук нататък те да се занимават с това.
— Но не сте го направили — каза Глицки. — Защо?
Фоли се замисли малко по-дълго, отколкото въпросът заслужаваше.
— Простият отговор е, че господин Маркъм ме извика на следващия ден, преди да мога да предприема каквото и да било. Каза ми, че се е обърнал директно към доктор Рос. Приятелството им го изисквало. Рос му казал, че трябвало да сподели добрата новина с него още когато се случило това и че парите за самолета били дошли неочаквано в семейството по линия на съпругата му. Някаква леля или друг близък бил починал внезапно и им оставил наследство.
Утринният бриз вдигна малко облаче прах и автомобилни газове и тримата мъже се извърнаха, за да се предпазят от него. Харди, мушнал ръце в джобовете, се обърна към юрисконсулта.
— И след като спряхте да се смеете, какво направихте?
— Нищо не направих. Бях отзован.
— И му повярвахте? На Маркъм?
— Въпросът не бе в това.
Но Глицки нямаше настроение за такива деликатности.
— Добре, ето ви един въпрос, господин Фоли. Какво наистина си помислихте? Какво мислите за това сега?
Лицето на нещастника бе станало тъмночервено. Харди си помисли, че при това кръвно налягане всеки момент от ушите му може да шурне кръв. Трябваха му почти десет секунди, за да формулира отговора си.
— Нямам никакво доказателство за каквото и да е нарушение, разберете. Не обвинявам никого за нищо. Искам това да е ясно.
— Точно както не обвинихте никого, че подслушва кабинета ви? — попита кротко Харди. — И все пак ние сме тук, на половин километър. Не ни е грижа как ще го оправдаете. Кажете ни какво мислите.
Този път отговорът не закъсня:
— Рос също е имал нещо срещу Маркъм. Може би някаква мътна история, в която са били замесени заедно, когато са започвали. Не зная, може да е нещо даже отпреди това. Във всеки случай е заплашил да изобличи Маркъм и са стигнали до патова ситуация.
— А е чул първоначалния ви разговор между вас и Маркъм, защото кабинетите се подслушват?
Белегът на Глицки, пресичащ устните му, се очертаваше ясно.
— Допускам, че е така.
— Защо не сте проверили помещенията?
Този път изражението на Фоли издаваше невъзможността за нещо такова, ако подслушването е било наредено от доктор Рос — особено сега, когато парада командваше той.
— Ако човек застане на пътя на доктор Рос в работата, започват да му се случват лоши неща — обясни Фоли. После добави по-конкретно: — Имам семейство, за което трябва да мисля.
Ето го отново, помисли си Харди, познатият и тъжен рефрен. Днес очевидно щеше да бъде ден на клишетата — най-напред Андреоти, който просто изпълнявал нареждания, сега Фоли и семейството му. За миг въпросът какво мотивираше самия него изникна в собственото съзнание на Харди. Какво търсеше той тук — без клиент, от обратната страна за един защитник, подлагайки на известна заплаха собственото си спокойствие, ако не и физическата си безопасност? Не можеше да даде готов отговор, но знаеше едно — че никога нямаше да се скрие зад семейството си или зад работата. Вършеше каквото трябва, всичко се свеждаше до това. Постъпваше тъй, както бе правилно. И това бе достатъчно.