Харди все още придружаваше Глицки, когато лейтенантът се опита да получи подпис върху следващата си заповед. Днес дежурен съдия, който разглежда заповедите, бе съдия Лио Чоморо и това се оказа изключително лош късмет. Не желаеше да подпише заповед за обиск нито в дома, нито на работното място на Рос. Мургав, подстриган като канадска ливада, с квадратно лице на ацтекски вожд, в миналото Чоморо бе провалял немалко дни на Харди, а доста често и на Глицки. Но тук нямаше нищо лично, такъв бе законът.
— Повече няма да си сложа подписа на нито една заповед по този случай, където вероятната причина изтънява все повече и повече. През последните няколко дни с натиск, измами и какви ли не глупости бях заставен да издавам заповеди за всеки един, заедно с братята и сестрите му, който би могъл да има мотив да убие някого в болницата „Портола“. Онзи лекар, който мислехте, че го е извършил, миналата седмица, лейтенант, спомняте ли си? Или онази сестра, която едва ли не е отровила половината окръг. И после снощи Марлин ми казва, че и секретарят имал мотив.
— Това не е от моя кабинет. Аз…
Чоморо го прекъсна с предупредително вдигната ръка:
— Не ме интересува. Вероятна причина, лейтенант. Тези думички нещо да ви напомнят? Няма да подпиша заповед за обиск — който, бих ви напомнил, е драстично нарушение на правата на всеки един гражданин — докато не е налице вероятна причина, което означава някакво действително доказателство, че въпросното лице е било поне в същата часова зона, в която е било извършено престъплението, когато то е било извършено, и е оставило нещо след себе си, което може да докаже това.
Глицки преглътна гордостта си.
— Тъкмо това се надяваме да открием с разрешителното, Ваша чест.
— Но вие трябва да имате поне някакво доказателство, преди да ви се разреши да търсите още. Такива са правилата и ги знаете не по-зле от мен. А ако не ги знаете — Чоморо заплашително стрелна показалеца си като мълния към Харди, — обзалагам се, че вашият приятел адвокат тук е детайлно запознат с всички тънкости на наказателното съдопроизводство и съм сигурен, че с удоволствие ще ви опресни познанията. Да не говорим за факта, че споменатата страна на това заявление не е някой скитник без права и защита, а главният изпълнителен директор на един от основните контрактори на нашия град. Вие отивате твърде далеч, лейтенант, даже със самото си искане.
— Ваша чест! — Въпреки всичко Харди се надяваше, че съдията ще се опита да помогне. — Доктор Рос отговаря на най-основния въпрос при всяко разследване за убийство: cui bono, кому е изгодно. Той не само получава заплатата и поста на господин Маркъм…
Чоморо не избухна, но приключи разговора.
— Не се опитвайте да ме учите на право, господин Харди. Или, както е в случая, на фантазиите на някакъв автор на мистерии за причините за всички убийства. Знам всичко за cui bono и ако сте стигнали дотам да вярвате, че една подхвърлена юридическа фраза на латински може да мине за доказателство пред този съд, бих ви посъветвал по-скоро да си потърсите друга сфера на изява. Ясно ли се изразявам? И за двамата? — Съдията вече бе откровено вбесен, последните остатъци от търпението му се изчерпаха. — Намерете още или заповед няма! И това е окончателно!
— Иска ми се да не беше съдия. — По някакъв магически начин фъстъците се бяха появили отново в чекмеджето на бюрото на Глицки и Харди вече бе натрупал малка купчинка люспи. — Иде ми да го убия.
— Не се оставяй това, че е съдия, да те спре. Убийството на съдия не е по-лошо от убийството на който и да е друг гражданин. Ако твърдо си решил, бих казал: Давай! В края на краищата аз съм шеф на отдел „Убийства“. Обзалагам се, че мога да покрия повечето от доказателствата. Само че ние това вече го направихме даже без да се опитваме. А представи си, че си го поставим за цел — бих могъл да ги изгубя всичките. И нали чу Негова чест — няма доказателства, няма заповед. Може даже да не се стигне дотам да те арестувам. Макар че не искам да пропускам този момент. Може би бих могъл да те арестувам, а после да те пусна поради липса на доказателства.
Харди обели още една люспа и хвърли фъстъка в устата си.
— Това е най-дългата свързана поредица от думи, която някога си успявал да сглобиш.
— Когато бях в гимназията, казвах онази реч от „Юлий Цезар“: „Приятели, римляни, сънародници…“. Там има много повече думи.
— Но не ти си ги измислил. Има разлика.