Глицки сви рамене.
— Не е толкова голяма. Би се изненадал.
— Играл си Марк Антоний?
Той отново сви рамене.
— Училището бе либерално. На следващата година правихме „Отело“ и не ми разрешиха да го играя, защото бил чернокож.
— Обърна ли им внимание, че ти също си чернокож?
— Мислех, че могат да го видят и сами. Но изглежда го бяха забелязали.
— Значи си бил дискриминиран?
— Сигурно. Не може току-така всички други да са били по-добри от мен за ролята.
— Пепел ти на езика. Ако не си получил ролята и си чернокож, значи това е причината. Не се задълбавай. Истината ще те направи свободен. От колко време живееш в Сан Франциско всъщност, че трябва аз да ти казвам правилата? Обзалагам се, че дори след цялото това време би могъл да съдиш някого за нанесените ти страдания и да забогатееш. Аз ще ти подготвя документите и може би също ще забогатея. Сигурен съм, че щеше да бъдеш страхотен Отело.
— А в първата студентска година не ми дадоха ролята на Шайлок, макар че съм половин евреин.
Харди изцъка.
— Нищо чудно, че си станал полицай. За да се бориш с несправедливостта.
— Така е — потвърди Глицки, напълно спокоен. — Или затова, или защото момичетата си падат по униформата.
— Вашето училище е поставяло много Шекспир.
Глицки бавно се наслади на един фъстък.
— Това беше друга епоха — съгласи се той. — Доброто старо време.
35
Раджан Бутан сграбчи телефонната слушалка, като че ли животът му зависеше от това. Той седеше на малката квадратна маса в кухнята си, която използваше за ядене и четене, за подреждане на пъзели и за игра на бридж. Тази вечер масата бе празна, с изключение на една стъклена чаша, пълна с чешмяна вода, подготвена от него като средство срещу жаждата, която знаеше, че ще застраши да задуши думите му, щом започне да говори.
Откакто Чатърджи бе умряла, той постоянно намаляваше и отрязваше онези повърхностни неща, с които повечето хора живееха и които даже смятаха за необходими. Сега простотата на живота му бе монашеска.
Двустайният апартамент — ателие, където живееше, се намираше на пресечката на „Коул“ и „Фредерик“, откъдето до „Портола“ лесно се стигаше пеш. Той се състоеше от малка тъмна спалня и незначително по-голяма — макар че никой не би я нарекъл голяма — кухня. Единственият вход към жилището бе единична врата без никакво подобие на антре. Самата ѝ рамка бе подравнена с външната мазилка и почти не се забелязваше. Боядисана с напукана и лющеща се червена боя и очевидно прикачена отнемайкъде отстрани на четириетажната жилищна сграда, самата врата можеше да се изтълкува като илюзионистка творба на талантлив художник с чувство за хумор. Поради наклона на улицата по-голямата част от жилището беше фактически под равнището на земята и това го правеше постоянно студено, мрачно и влажно.
Раджан не обръщаше внимание на това.
Контролът върху наемите означаваше, че поне още няколко години жилището щеше да бъде под седемстотин долара. Имаше котлон, на който да си готви ориза и къри соса към него. Водопроводната инсталация всъщност бе много добра. Имаше постоянно топла вода в кухнята и душкабината. Тоалетната беше с казанче. Малкият хладилник, мушнат под облицования с пластмаса плот на сляпата предна стена, побираше достатъчно зеленчуци, за да изкара седмица, понякога повече. Преносимата печка помагаше сутрин.
Сега, когато първият звън проехтя от телефона, той вдигна глава към единствения прозорец, покрит с пожълтяло перде от муселин. Навън нямаше да се стъмни още около час, но сянката, хвърлена от сградата, където живееше, вече беше потопила улицата в сумрак. Една двойка мина край него, смеейки се, и той различи очертанията на краката им. На това място долният край на прозореца бе не повече от половин метър над тротоара.
Мускулите около устата му потрепнаха, може би от нерви, а може би от някакъв спомен на сетивата за нещо, което е било усмивка. Мъничко движение по пластмасовия плот привлече погледа му — една хлебарка пресичаше шахматната дъска. Повече от година вече той си доставяше удоволствие с една игра с помощта на пощата, с бащата на Чатърджи в Делхи. Помисли си, че след още два хода — може би по-малко от месец, ще може да наложи пат, макар от доста време да изглеждаше, че май ще бъде матиран. Вярваше, че патът е много по̀ за предпочитане пред загубата — онези, които не бяха съгласни с него, не разбираха играта, смяташе той.
Телефонът иззвъня отново. Раджан прокара другата си ръка по разнообразните шарки на масата, която бе единственото му разточителство. Винаги бе обичал дървото — той и Чатърджи бяха обзавели апартамента си предимно с тик от скандинавските фирмени магазини. Евтина и трайна мебел, той я обичаше заради лекотата, заради усещането, заради шарките. Използваха за лакиране масло от сандалово дърво и той още можеше да усети дъха му понякога, когато медитираше.