Но с годините се бе променил и тази маса бе доста по-различна — бе маса за игра, от някакво смесено тъмно дърво, подредено като паркет. От всяка страна имаше вградено чекмедже в десния ъгъл, което играчите можеха да издърпат и да поставят там питиетата си. Канеше своята група за бридж веднъж на четири седмици и другите трима мъже се възхищаваха на строгия, прост и удобен дизайн.
— Ало! Домът на Рос.
— Ало! Моля ви, вкъщи ли си е доктор Малачи Рос?
— Може ли да му предам кой се обажда?
— Казвам се Раджан Бутан. Може да не ме познава, но моля ви, кажете му, че работя като сестра в болницата „Портола“, в интензивното отделение. Навярно ще си спомни името. Много е важно да говорим.
— Един момент, моля.
Ново изчакване. Раджан затвори очи и се опита да наложи на съзнанието си спокойно състояние. Не биваше, никак не биваше да звучи изплашен или нервен. Той просто предаваше една информация и едно предложение. Поизправи се на стола си. Вдиша дълго и дълбоко, поемайки дъха в центъра на тялото си, остави го вътре, докато се затопли и после бавно го издиша. Отпи глътка вода, преглътна, поизкашля се.
— Доктор Рос слуша. Кой се обажда, моля?
— Доктор Рос, аз съм Раджан Бутан от болницата „Портола“. Може би си спомняте, бях в интензивното отделение с доктор Кенсинг, когато господин Маркъм почина. Извинете, че ви безпокоя у дома.
— Откъде имате домашния ми телефон? — попита той. — Номерът не е вписан в указателя.
— Може да се намери, ако е нужно. Ако човек знае къде да търси.
След кратко мълчание Рос заговори, донякъде предпазливо.
— Добре. С какво мога да ви бъда полезен? Казали сте на прислужницата, че е спешно.
Раджан се присегна отново към водата и бързо отпи.
— Ето какво. Трябва да говоря с вас откровено. Там, където се намирате, можете ли да говорите свободно?
Тонът на Рос бе на самия ръб на агресивността.
— За какво става дума?
— Има нещо, което трябва да обсъдим.
— Точно това правим сега, но се боя, че нямам прекалено много време. Съпругата ми и аз излизаме след няколко минути. Ако може да изчака…
— Не! Съжалявам, но не може. Трябва да стане сега или ще говоря сам с полицията.
След кратка пауза Рос каза:
— Само минутка. — Раджан чу стъпките му да се отдалечават, една врата се затвори, стъпките се върнаха. — Добре, слушам. Но бъдете кратък.
— Както може би знаете, полицията сега разследва няколкото починали пациенти в интензивното, за които смята, че са убити.
— Разбира се, че знам за това. Аз управлявам компанията. Следя внимателно случая, но той няма нищо общо лично с мен.
— Страхувам се обаче, че има общо с мен, докторе. От полицията неведнъж разговаряха с мен. Аз съм единственият от сестрите, който е бил на смяна, когато са умрели няколко от хората. Мисля, че ще решат, че аз съм ги убил.
Той слушаше, докато Рос си пое няколко пъти дъх. После чу:
— Ако сте го извършили, не очаквайте съчувствие от мен.
— Не, не бих очаквал това. Не повече, отколкото бихте го получили от мен, ако ви обвинят за убийството на господин Маркъм или другите.
Този път паузата продължи няколко секунди.
— Какво говорите?
— Мисля, че разбирате какво говоря. Нямаше все още да разговаряме, ако не разбирате. Видях ви.
— Видели сте ме какво? Не разбирам за какво говорите.
— Моля ви, докторе, моля. — Раджан чувстваше как гърлото го стяга и се присегна към водата. — Няма нужда да губим време за отрицания. Нямаме време. Вместо това имам едно предложение за вас.
— Така ли? Колко забавно. Вие очевидно имате доста пъргав ум, господин Бутан. Е, любопитен съм да чуя какво е, макар че предпоставката ви е непоправимо сбъркана.
— Ако е така, ще разберем. Моята мисъл е само следната: може би си спомняте деня след Коледа, преди четири месеца, когато се отбихте в интензивното? Напомня ли ви това все още нещо? Аз бях тогава на смяна и имаше една пациентка на име Шърли Уотръс.
— И полицията смята, че вие сте я убили? Това ли е?
Раджан пренебрегна въпроса.
— Вие бяхте там с мен. Аз си водя дневник, но също и си спомням. Вие и аз имахме приятен разговор за работата по време на празниците. Хората не обичат това, но то в много отношения е за предпочитане пред семейните задължения и повишените очаквания. Може би си спомняте?