— Може и да си спомням, но какво от това? Било е денят след Коледа? Не си спомням този ден.
— Но би трябвало, разбирате ли?
— Затварям вече — каза Рос.
Но не затвори и Раджан продължи:
— Аз дори не осъзнах какво вършите, разбира се. А после полицаите ми казаха имената на някои от другите. И си дадох сметка, че сте били там при всичките, и какво сте направили. Чувствам се като глупак, наистина. Може би винаги съм знаел, но как би могъл човек на моето място дори да допусне, че вие извършвате… това, което извършвахте. Аз, който дори не съм лекар. И кой би могъл да каже, че не е редно да се освобождават тези хора от болката, дори и да бях сигурен? Никой даже не подлагаше на съмнение тези смъртни случаи преди и как бих могъл аз да обвиня вас, когато всички други приемаха тези неща за нормални? — Насеченият тон на Раджан се ускоряваше и той се застави да забави речта си. — После, като ви видях при системата на господин Маркъм, отново си помислих, че може би греша. Не исках да зная. Прекалено се страхувах, за да кажа нещо. После се страхувах, че не съм казал нищо по-рано. Но сега се страхувам най-много, защото знам, че ако аз ви обвиня, вие ще обвините мен. Но аз не съм бил в болницата при всички тези убийства, а знам, че вие трябва да сте били, защото вие ги извършихте.
Бе стигнал до края. Затвори очи, за да има сила да довърши.
— Така че, моля ви, докторе. Моля ви. Трябва да кажете на полицията, че съм бил с вас, когато тези хора са умрели. Вие ще бъдете моето алиби. И, разбира се, аз ще бъда вашето.
— Сериозно ли говорите? — Тонът на Рос беше груб, изпълнен с недоверие и даже гняв.
Но той все още беше на телефона. Раджан беше виждал подобна заплашителна, но куха арогантност у победените на бридж турнири и дори на шах, когато всъщност им беше ясно, че всичко е изгубено.
— Вашата наглост ме удивлява, господин Бутан. Сигурен ли сте, че това е всичко, което искате?
— Не, не е всичко. Боя се, че скоро ще трябва да напусна страната. Така че ще ми трябват също петдесет хиляди долара, моля. Тази вечер. В брой.
Паниката беше коварно нещо.
Рос беше дълбоко убеден, че характерна черта на мъдростта е да не се предприемат отчаяни действия. Големият му талант бе, мислеше си той понякога, че умее да разпознава отчаянието у другите.
Нещо спешно в службата, обясни той на Нанси. Нещо, свързано с финансовата ревизия. Да, даже в петък вечер. Тези хора работеха постоянно. Трябвало да отиде, но ще се реваншира. Да предаде извиненията му на семейство Съливан — за да се компенсира за отлагането на уговорената вечеря в последната минута, може би ще ги вземат със самолета до Тахо другия уикенд.
В кабинета си, зад заключената врата, той издърпваше десетата жалка тънка пачка банкноти от сейфа си. Този човек, Бутан… Рос поклати глава, почти усмихвайки се на неговата наивност. Петдесет хиляди долара за онова, което знаеше? Това беше другият проблем с повечето хора — много малко от тях имаха някакво понятие за стойност. Ако Рос бе на негово място, сумата щеше да бъде десет пъти по-голяма и цената пак щеше да бъде изгодна. Но може би Бутан наистина бе прозорлив. Ако обвинеше Рос, Рос наистина щеше да обвини него, но това щеше да доведе до неудобни въпроси защо не е проговорил по-рано. Само за момент той застана неподвижен, опитвайки се да си спомни. Беше останал сам в стаята. Сигурен беше. Бутан не се бе появил, преди да приключи. Би ли могъл наистина да го види от залата? Да го види, без да бъде видян?
Не че това щеше да има някакво значение. Не можеше да рискува Бутан да изпадне в паника и да проговори пред полицията, въпреки че му е платено. Или да не изпадне в паника и да реши, че му трябват още пари. Или просто да направи нещо глупаво и да издаде и двамата.
А ако Бутан блъфираше, ако наистина не бе видял ясно Рос при системата? Толкова по-зле за него. Той наистина предостави чудесна възможност да се разреши този все по-заплетен проблем.
Банкнотите щяха да бъдат обратно тук утре сутринта, но щеше да му липсва онова, което наричаше „своя Джеймс-Бондовски пистолет“. Имаше някакво очарование във валтера, който баща му бе открил една вечер в канавка в центъра и по-късно му го бе подарил. Рос обичаше тайното греховно чувство, което оръжието му даваше, тръпката на личната власт.
Карла сама си бе навлякла всичко. Зная какви ги вършиш, бе му казала тя в болницата онази сутрин. Той бе почти сигурен, че тя има предвид втория му източник на доходи, комисионите. Но можеше да е и другото, пациентите. Имаше усещането, че Тим някак си се доближава до това. Проверяваше датите на отбиванията му в болницата. Задаваше въпроси, които сигурно му се струваха проницателни.