Когато Рос мина с колата покрай жилището, вратата отначало го стъписа. Къде живееше този човек? Ако се съдеше само по вратата и прозореца долу, почти на равнището на тротоара, апартаментът не изглеждаше по-голям от килер. Нямаше достатъчно място да погълне звука от изстрела. За щастие нямаше и фоайе. Можеше просто да почука и да влезе, да се погрижи да свърши работата и после да излезе с относителна безнаказаност. Въпреки всичко сърцето му тупаше силно, както когато бе отишъл да види Карла. Това бе необходима работа, но не можеше да потисне прилива на адреналин.
Накрая паркира пресечка и половина по-надолу, от другата страна на улицата, в последните минути на дневната светлина. Опита се да си представи Раджан Бутан. Сигурно го е срещал десетки пъти в болницата, разбира се, но не бе обръщал кой знае колко внимание, ако изобщо го бе забелязвал. Доколкото имаше някакво впечатление от него, то бе за кротък мъж с доста слаба фигура. Ако бе така, Рос лесно щеше да се справи с него, стига да запази елемента на изненада.
Но какво щеше да направи с етера? Раджан, като медицински работник, несъмнено познаваше много точно миризмата и би могъл да я долови веднага щом отвори вратата, ако Рос вече е излял шишенцето върху марлята и я е мушнал в джоба на сакото си. И как щеше да се промъкне зад него? Това изглеждаше решаващо.
Каза си, че не трябва да бърза. Обаждането бе преди не повече от час, след това Рос бе измънкал нещо, че петдесет хиляди долара е трудно да се намерят за толкова кратко време. Но Бутан не бе се поддал на това. Бе му казал да ги намери по някакъв начин и да дойде на адреса му до девет часа, иначе ще се обади на полицията.
Рос погледна отново часовника си. Беше осем без десет. Разполагаше с цялото време на света. Протегна ръце пред себе си и ги погледа известно време. Нямаше и следа от треперенето, което го бе измъчвало след случая с Тим, а после и след Карла.
Дори очакваше момента с известно нетърпение. Това планиране в последната минута бе даже малко като игра. Изглеждаше удивително колко лесно този човек му се бе предоставил. Едно телефонно обаждане, едно решително действие и с проблемите му щеше да бъде свършено.
И изведнъж, докато седеше там, както знаеше, че ще стане, както винаги ставаше, когато наистина бе нужно, решението му проблесна. Бе се опитвал да се прави на прекалено хитър. Няма да има нужда от етер, от изненада. Веднага, щом влезе, просто ще насочи пистолета и ще контролира събитията оттам нататък. Седнете, господин Бутан. Разтворете дланта си до слепоочието. Малко повече разстояние между пръстите, моля, за да мога да опра края на дулото точно до линията, където започва косата, където му е мястото. Благодаря. Довиждане.
Усмихвайки се на себе си, той извади бутилката етер от джоба си и я сложи заедно с марлята обратно в медицинската си чанта. Пистолетът бе в десния му джоб, малък и скрит. Пресегна се за куфарчето, отвори вратата и излезе на тротоара.
Навън вече бързо се стъмняваше. Иззад ниския прозорец идваше някаква светлина, но над вратата нямаше лампа, което бе добре. Спря и постоя неподвижен няколко секунди, после продължи нагоре до „Фредерик“, където уличката, по която бе тръгнал, завършваше. Прекоси откъм страната на Бутан. Сега от горния ъгъл можеше да види отвъд колата си, надолу по хълма, както и в двете посоки по пресичащата улица — „Фредерик“. Имаше няколко паркирани коли в двете посоки от едната и от другата страна на улицата, но не се виждаха никакви пешеходци.
Мина покрай прозореца веднъж, навеждайки се да хвърли поглед вътре. Бе закрит с евтина завеска, която прозираше, като се приближиш. И там вътре видя Бутан, чакащ сам до една маса. Спомни си го сега, с нищо незабележим човечец. Постоя още един миг до вратата, опивайки се от властта, която имаше.
Време бе.
Измина един дълъг час и малко отгоре. Раджан почувства, че малко остава да се разплаче от страх и тревожно очакване, когато чу почукването на вратата. Взе водата и отпи, за да може да е в състояние да говори, после остави чашата на масата, изтри ръцете си в крачолите на панталоните и каза:
— Влезте, моля, отворено е.
Почти очакваше Малачи Рос да изглежда някак си по-различен, но това бе същият човек, който бе идвал в болницата толкова често през последните две години. Висок и слаб, сдържан и властен, Рос излъчваше по коридорите на „Портола“ тиха, ужасяваща мощ. И още щом той мина през вратата, Раджан почувства тази физическа сила в стаята. Вътрешностите му се свиха и му се стори, че може би няма да успее. Че всичко това е една грешка. Че навярно няма да се справи.
Рос затвори вратата зад себе си и обгърна стаичката с пренебрежителен поглед.