— Тук ли живеете?
— Има още една стая — отвърна Раджан, сякаш оправдателно, и посочи към тъмната спалня през отворената врата. — Живея скромно.
— Личи си.
Рос още стоеше до вратата. Държеше куфарчето и Раджан посочи към него.
— Донесохте ли… — Гърлото му се стегна. — … парите?
— Това? — Вдигайки куфарчето, мъжът сякаш почти се забавляваше, което Раджан просто не можеше да си представи. — И колко трябваше да бъдат?
Разбираше, че Рос си играе с него, но не знаеше правилата на тази игра.
— Петдесет хиляди долара.
— И аз ви ги давам заради какво? Може ли да поосвежите паметта ми?
— Няма значение. Знаете защо. Затова сте дошли тук.
— Може и да не е затова обаче. Може да не е по причината, за която си мислите.
Очите на Раджан зашариха по стените на стаята. Пресегна се отново към водата и бързо отпи.
Рос прекоси стаята с две крачки и издърпа стол изпод масата.
— Изглеждате неспокоен, Раджан. Неспокоен ли сте?
— Малко, да.
— Не е съвсем същото, като да заплашвате по телефона, нали? Вие и аз тук заедно, един срещу друг?
Рос постави куфарчето между двамата, по средата на масата.
Бутан се опита да отговори, но не му дойдоха никакви думи. Бързо наведе глава надолу и се опита да преглътне. Когато вдигна поглед, Рос държеше в дясната си ръка пистолет, насочен към сърцето му.
— О, майко божия! — прошепна той едва доловимо.
Рос продължаваше да говори със същия нехаен тон.
— Знаете ли какво намирам за съвършено иронично в тази ситуация? Интересно ли ви е да научите? Мисля, че ще ви е интересно.
Раджан успя само да кимне. Очите му не се отделяха от оръжието. Рос продължаваше да бъбри почти закачливо:
— Защото, виждате ли, забавното е, че се страхувате да не би полицията да ви арестува заради всички онези бедни болни души в „Портола“, които според тях сте убили. И искате да избягате, нали така? Защото всъщност няма как да се защитите, освен да казвате, че не сте го направили. Представете си. Аз съм първият, който ще признае, че това изглежда много лошо за вас и не ви обвинявам, наистина. Но ще ви кажа нещо. Искате ли да го чуете?
— Да. Какво е то?
— Мисля, че ще помогнете на полицията да разкрие този случай, Раджан. Всъщност, сигурен съм.
— Но защо? Аз нищо няма да кажа. Каква причина мога да имам да проговоря?
— Обзалагам се, че можете да се досетите, Раджан. Отговорът е, че няма да има нужда да казвате нищо. Но голямата ирония е, че след тази вечер, след като се самоубиете, всички ще знаят, че не само сте убили онези пациенти — всички онези бедни пациенти, които ни струваха хиляди долари на ден — но че също така сте убили Тим Маркъм и семейството му.
— Вземете си парите. — Гласът на Раджан отекна в малкото помещение. — Оръжие! Няма нужда да използвате оръжие!
Рос бутна стола си назад и започна да се изправя.
— Не мърдай! Полиция! Пусни оръжието! — Глицки изскочи от тъмното и застана на входа на спалнята, стискайки своя пистолет в изпънатите си напред ръце. — Пусни го!
Рос замръзна за миг, обърна глава, после бавно смъкна ръцете си до масата. На сантиметър от повърхността ѝ той пусна пистолета, който глухо тупна върху дървото.
— Добре, сега го бутни на пода. Чак долу.
Рос не сваляше поглед от оръжието, насочено към него. Все още държеше ръцете си там, където бе пуснал пистолета си на масата, и протегна дясната си ръка, като че за да го бутне на пода.
Глицки видя движението му и може би не го разчете правилно или пък смъкна гарда си за миг и позволи посоката на собствения му пистолет да се отклони с няколко сантиметра.
Рос замахна с бързината на нападаща змия. Той грабна куфарчето и яростно го хвърли в лицето на Глицки. Лейтенантът стреля — страхотна експлозия в малката стая — и пръсна куфарчето, което го удари, изби пистолета от ръката му и разпиля пачки пари по пода. Парчета от мазилката на стената отзад се изсипаха върху пластмасовия плот.
Още една експлозия и още мазилка.
— Не мърдай! — Рос отново държеше в ръце своя пистолет и бе стрелял в пода, където Глицки се пресягаше за оръжието си. — Изправи се и го ритни насам, веднага!
Раджан се бе свил в ъгъла до хладилника. Рос му хвърли един поглед, каза му също да се изправи, после махна на Глицки да мръдне от вратата и да влезе в самата кухня. Медицинският директор дишаше тежко, но погледът му бе ясен и фокусиран. Сега държеше по един пистолет във всяка ръка. Устните му се извиха в тънка полуусмивка.
— Вие, момчета, ми скроихте номер — каза той. — Впечатлен съм. Особено от тебе, Раджан, добра работа. — Но след това устните му се свиха злобно и решително. — Обаче ми е ясно какво ще стане тук сега. Ти! Полицая! Дошъл си тук да арестуваш господин Бутан, а той е решил, че няма да се предаде без бой, така че изглежда тук ще има престрелка, в крайна сметка. И за съжаление никой от вас няма да оживее.