— Окей, убеди ме. Най-вероятно не е бил убит.
— Съгласен съм. Това и казах. Но…
— Но искаш да си оставиш отворена вратичка.
— Точно така. И оттук стигаме до истинския ми проблем. Не остана ли днес на обяд с впечатлението, че моят приятел и твой шеф Кларънс Джакман ще измъкне значителна политическа шумотевица от всичко, свързано с „Парнас“? Смъртта на нейния шеф няма да бъде скрита на задните страници на „Кроникъл“ и след това да изчезне след ден-два, когато не бъде изяснена.
— Не, няма — съгласи се Трея.
— И кой ще получи случая, който определено е причиняване на смърт и би могло да се предположи, че е предумишлено убийство — макар че вероятно не е?
Трея вече бе запозната с проблемите в отдел „Убийства“ и добре схващаше дилемата. При едно нормално развитие на нещата Ейб никога не би имал нищо общо с този случай. Това си беше автомобилно произшествие с неизвестен извършител. На някого от отдела щеше да му бъде възложено да открие колата, вероятно нямаше да успеят и нещата щяха да свършат дотам. Сега, при наличието на Фиск и Брако, налагаше се да възложи случая на тях — всъщност вече го бе направил. Ако се опиташе да го прехвърля на някой от инспекторите си ветерани, най-напред неговият човек щеше да го приеме като обида и да му се изсмее, а след това кметът и началникът на Ейб щяха да му поискат главата и вероятно да я получат.
От друга страна, ако това се окажеше — чудо на чудесата — истинско, политически мотивирано убийство с обществена значимост, щеше да се окаже, че той го е дал на двама слабаци, които вероятно щяха да го провалят, и това не само щеше да вбеси Джакман, но можеше да влоши отношенията между областния прокурор и полицейския отдел за голяма част от мандата на настоящата администрация.
— Бих казала, че трябва да оставиш новите момчета да работят по случая.
— И аз стигнах дотам. Но губя при всяко положение.
— За щастие — каза тя, като нежно го погали по бузата, — имаш толкова богат опит, че си станал вече много добър в това.
В края на деня той извика Фиск и Брако в кабинета си и се постара да им даде най-добрата мотивация, която можеше.
— … една възможност вие двамата да направите нещо голямо. Ако се справите добре с това, хората тук ще са склонни да мислят, че от вас може да излязат добри полицаи.
Той се спря и съзнателно не добави: „… а не само политически протежета“.
Дарел Брако стоеше както тази сутрин и както винаги в тази стая — прав и почти мирно зад стола, на който седеше партньорът му.
— Ние никога не сме молили да ни преместят тук, лейтенант. Никой от нас не го е правил. Но наистина се вкопчихме в тази възможност. Кой на наше място би се отказал?
— Така е. — Глицки можеше да се съгласи с това. — Ето го и вашият шанс да заслужите това.
Няколко минути по-късно четеше от едно бележниче, където нахвърляше мисли, както му паднеха, през следобеда.
„Приятелки? Ако има такива, дали току-що са се разделили? Освен това децата. Дали се е разбирал с тях?“
— Извинете. — Фиск бе вдигнал ръка като ученик.
Глицки изпусна от поглед бележника си.
— Да? — И с подчертано търпение: — Кажи. Кажи, Харлен.
— Мислех, че всичко това е свързано с проблемите на Маркъм в неговия бизнес. А сега говорите за семейството му.
Глицки се поизправи зад бюрото и постави бележника си отгоре. Сините му очи останаха почти безизразни.
— Искам и двамата да разберете нещо. Вероятността господин Маркъм да е бил убит преднамерено и следователно изобщо да имаме разследване на убийство съвсем не е голяма. Харлен, ти, аз и инспектор Брако тази сутрин разговаряхме за факта, че нямате много работа тук, в отдела. Затова реших, че може би ще ви е интересно да разгледате този случай из основи. А основата е семейството на жертвата.
— Искате да кажете, че няма нищо общо с колата?
Лейтенантът овладя нетърпението си.
— Не, не казвам това. Колата го е блъснала. И ако е била управлявана от някой, когото той е познавал, тогава нещата започват много повече да приличат на убийство. Но, повтарям — и вие би трябвало също — най-вероятно случаят не е такъв.
— Но по този начин няма да стоим тук, а ще сме извън отдела — обади се Брако. — Това ли имате предвид?
Глицки кимна.
— Може да стане така. И ще е за добро. Вярвам, ще се съгласите.
По-рано, когато инспекторите се върнаха от сутрешните си занимания, по средата на бюрата си намериха по една бейзболна шапка със Страхотния Том. Отделът очевидно не проявяваше склонност към приемане на новото попълнение или поне търпимост. „Това е неприятност, с която трябва да се занимая“ — помисли си Глицки. Но нямаше намерение да се заема със затягане на дисциплината. Това не му бе работа и ако се опитваше да действа в тази насока, щеше, още преди да се усети, да загуби авторитета, който има.