А ето и клиниката на брат ѝ, старата клиника на Алберто. Стоеше си там, на същото място, и изглеждаше добре поддържана, със засадени наоколо ярки цветя. Не си ги спомняше, ако ги е имало, когато бе заминала. Отпред на паркинга видя няколко коли, хора отиваха на преглед при лекар, когото познаваха. На когото имаха доверие.
Почувства как съжалението остро я прониза, но не искаше да започва отново да мисли така. Месеци наред се бе борила да остави тази болка зад себе си, измита от сълзите и накрая от отнемането на живота на онова животно, което бе лишило нейния син от живот. Сега, макар че загубата на Рамиро никога нямаше да престане да отеква мъчително в гърдите ѝ, можеше да си представи как един ден ще стигне до спокойствието.
Може би всичко това бе нужно, за да я научи на нещо, до което иначе сама не би стигнала. Имаше само един живот и бе прахосала десет години от него, опитвайки се да си намери място в онази чужда страна, пренебрегвайки своето собствено щастие в стремежа си да постигне нещо, което ще бъде по-добро за момчето ѝ. И какво бе излязло от това? Унизителна работа, живот, в който нямаше и един ден радост и нямаше да има, момче, никога не познало радостта на семейството, на бащината обич. Болка отвсякъде.
Бе на трийсет и две години, завършила университет. Знаеше, че тук, в Салвадор, има работа за вършене — не само семейна работа, като се започне с Хосе например, но и работа с хората, за да може тази страна да стане тяхна. Това бе мястото, където щеше да се бори.
Къщата на майка ѝ се бе подмладила. Банановите дръвчета растяха като подивели над верандата, скривайки я в блажена сянка. Боята бе прясна, щорите обхващаха плътно вратите и прозорците.
Не се бе обаждала тук, откакто бе заминала. Те сигурно ужасно се тревожат. Бе карала лудо, успявайки да стигне дотук, през Калифорния, Мексико, Гватемала. Граници, войници, хора. Но сега, успяла да стигне, тя спря колата. След всички фалове в Сан Франциско, когато се нуждаеше от нея, колата най-после се бе проявила като фурия в най-важния момент. Спря отстрани на пътя. Излезе, протегна се и осъзна, че мирише.
Не ѝ пукаше. Нямаше значение. Вече не беше в Щатите.
Някъде отзад работеше мотор и тя заобиколи къщата, водена от шума. Хосе — силният, мълчалив, грозноват Хосе — бе свалил ризата си и работеше над генератора, който все още използваха повечето време за електричество. След всички тези години тя все пак разпозна тялото му.
Сега стоеше на три-четири метра от него, във високата трева, и чакаше в някакво истерично напрежение. Доколко зле ѝ личаха белезите? Дали се бе променила така, че да не я познае? И ако я познаеше, дали все още щеше да я обича? Щеше ли тя да го обича?
Изведнъж шумът спря. Той се изправи, избърса челото си с кърпа, после я видя.
За един дълъг момент нищо в света не помръдваше. После лицето му се озари от усмивката на неговата младост. Протегна ръце, направи крачка към нея и тя се втурна към прегръдките му.