— Здравната книжка, моля!
Вкара някакви данни в компютъра си, без да вдигне глава.
— Десет долара!
След като взе парите и ги постави в чекмедже, жената продължи:
— Лекар за първично медицинско обслужване на вашия син е доктор Уитсън, но той днес не приема. Имате ли други предпочитания?
На Лус ѝ се искаше да попита защо доктор Уитсън не приема, но знаеше, че няма смисъл да се оплаква. Ако доктор Уитсън го нямаше, значи го нямаше. Да пита за него не би го довело тук.
— Не. — Тя се усмихна, опитвайки се да установи някакъв контакт. — Но колкото по-скоро, толкова по-добре.
Жената направи справка с екрана на компютъра, натисна още няколко клавиша.
— Доктор Джадра ще приеме Рамиро след двайсет и пет минути. Седнете и ние ще ви повикаме.
Думите просто сами изскочиха:
— Но няма свободни места…
Жената хвърли един поглед към чакалнята през рамото на Лус.
— Някое ще се освободи всеки момент.
После погледна зад нея:
— Следващият.
Докато Рамиро дремеше унесено, Лус взе един брой от последния „Сан Франциско Магазин“. В стаята имаше много такива с все същата снимка на корицата — уверената физиономия на бял американец. Лус четеше английски добре и скоро разбра причината за многобройните екземпляри: статията беше за директора на „Парнас здраве“ — нейната осигурителна компания. Името на мъжа бе Тим Маркъм. Той имаше красива съпруга, три хубави дечица и куче. Живееше в голяма къща в Сийклиф и на всички снимки, които му бяха направили, се усмихваше. Лус огледа чакалнята. Тук никой не се усмихваше.
Тя се взира в лицето още известно време, после погледна към болното си момче и вдигна очи към часовника на стената. Върна се на усмихнатото лице на господин Маркъм и почете още малко от статията. Нещата в живота му вървяха добре. Наистина компанията му преживяваше някои трудности на растежа, но Маркъм се справяше с тях. А междувременно пациентите му продължаваха да получават отлично медицинско обслужване — и това бе най-важното. Това бе наистина най-важното за него. Страстта на живота му.
Най-после, най-после една сестра повика Рамиро. Лус прегъна списанието и го мушна в чантичката си. После двамата преминаха по дълъг коридор до една мъничка стая без прозорци, в която имаше кушетка за преглед, застлана с хартия, умивалник с плот, малка библиотечка и етажерка. Плакати с изгледи от планините и плажовете на Калифорния, които може би някога са били в ярки цветове, сега висяха избелели и полуразлепени на стените. Рамиро легна на масата и каза на майка си, че му е студено, затова тя го покри с палтото си. Лус седна на оранжев пластмасов стол, извади списанието и зачака отново.
В 12:22 Джадра чукна на вратата веднъж, отвори я и влезе. Дребничък и акуратен, напълно плешив, лекарят се представи, докато разглеждаше графика си.
— Напрегнат ден — каза той с тон на извинение. — Надявам се, че не ви се е наложило да чакате дълго.
Лус се постара да изглежда любезно.
— Не прекалено много.
— Днес сме малко притеснени. Двайсет лекари и някъде осем от тях са хванали от този вирус, дето обикаля наоколо. — Той поклати глава уморено. — Значи ти си Рамиро.
— Си. — Синът ѝ беше отворил наново очи и се бе изправил.
— Как се чувстваш?
— Не много добре. Гърлото ми…
Джадра извади дървена пръчица от кутия на плота.
— Е, хайде да го погледнем. Изплези си езика колкото можеш повече и кажи „А-а-а“!
Този оглед отне около десет секунди. Когато свърши, Джадра постави ръка на вратлето на момчето и го опипа внимателно.
— Така боли ли? Ами така?
— Само когато преглъщам.
Пет минути по-късно Лус и Рамиро бяха отново навън. Бяха прекарали в клиниката над два часа. Това бе струвало на Лус десет долара — повече, отколкото изкарваше за един час, плюс заплатата ѝ за цял един ден. Доктор Джадра бе прегледал Рамиро за по-малко от една минута и бе диагностицирал възпаленото му гърло като „вирус“. Трябвало да взема детски тайленол и лекарство за гърло от продаваните без рецепта. Той обясни, че с вирусите е така. Симптомите изчезват от само себе си най-много за четиринайсет дни или за две седмици, както се случи.
Това, предположи Лус, беше шега. Но тя не успя да я разсмее.