— Наистина. Така и смятам да направя. — Ноздрите ѝ се разшириха. — Как умря тук? Как можа това да се случи?
— Беше блъснат, Ан. Лошо.
— Непрекъснато биват блъскани хора. Но не умират.
— Е, с Тим се случи.
— И на теб изобщо не ти пука, нали?
— Какво искаш да кажеш? Не искам да губя нито един пациент, но той не беше…
В гласа ѝ прозвуча лека истерична нотка.
— Той не беше просто пациент, Ерик. — Тя го гледаше гневно. — Не ми говори така, като лекар. Знам какво мислиш в действителност.
— О, така ли? И какво е то?
— Доволен си, че е мъртъв, нали? Много отдавна искаше да го няма.
Той нямаше готов отговор. Най-накрая поклати глава в израз на отрицание и възмущение.
— Е, радвам се, че си поговорихме. Сега ме извини.
Тръгна с намерението да мине покрай нея, но тя се отмести и застана срещу него.
— Къде отиваш?
— Връщам се на работа. Нямам какво повече да ти кажа. Дойде да видиш Тим, нали? Намери ме съвсем лесно. Няма да имаш проблеми. Сега, моля те, остави ме да мина. Имам работа.
Тя не отстъпваше.
— О, да, заетият доктор.
После опита друга тактика.
— Казват, че си бил на етажа.
— Какъв етаж?
— Знаеш какъв.
Той направи крачка назад.
— За какво говориш?
— Когато е умрял.
— Да, така е — отвърна той уморено. — И какво от това?
Имаше дълъг опит с нея, с моментите, когато емоциите я завладяваха, удивителните скокове на логиката, на които понякога бе способна. Сега видя нещо познато в очите ѝ, една неистова яснота, която дълбоко го смущаваше.
— Трябва да кажа на някого — заяви тя. — Сигурна съм, че знам какво наистина се е случило там.
— Не разбирам за какво говориш.
— О, да, разбираш ме, Ерик. Аз съм единствената, която знае на какво действително си способен. Колко безчувствен можеш да бъдеш. Какъв си наистина.
— О, моля те, Ан, не започвай.
— Не, ще започна. Ти го уби, нали?
Ерик си мислеше, че тя ще стигне дотам, и сега, когато го бе направила, дълбочината на яростта му не остави място за нищо друго, освен за чиста реакция. Събирайки цялото си самообладание, той се обърна, за да се увери, че никой друг не е наблизо да чуе, после се наведе към нея на сантиметри от лицето ѝ. Направи усилие да се усмихне жестоко:
— Естествено! — процеди с цялата студена увереност, която бе в състояние да събере. — Сипах му гадости в системата, веднага щом можех да го направя безнаказано.
Тя се отдръпна и замръзна.
Бе я засегнал. Удоволствието от нейното ужасяване го тласкаше да продължи с ударите.
— Непрекъснато убивам хора тук. Това е една от непризнатите екстри на професията.
Известно време тя се взираше в него, наистина уплашена. Но шокът, на който я изложи, я бе върнал в съзнание. Раменете ѝ се отпуснаха, пое няколко пъти въздух.
— Мислиш, че е смешно? — попита тя. — Мислиш, че това е нещо, с което можеш да се шегуваш?
— А ти мислиш, че се шегувам ли? Ти шегуваше ли се, когато ме попита?
След това той изведнъж почувства, че нещата са отишли достатъчно далеч.
— Съвземи се, Ан. Аз да съм го убил? Господи!
— Ти си бил там и го мразиш.
— И какво от това? Може би не си схванала какво се е случило. Беше блъснат от кола.
— И доведен тук.
— Това е било най-близкото спешно отделение, Ан. Не съм го уредил аз по някакъв начин.
— Не трябваше да се занимаваш с неговия случай.
— Това пък защо е? За да нямам възможност да го убия? Може би не разбираш — ами ако съм искал да го убия? Какво би казала?
Той се взираше в напълно непознатото същество, в жената, с която бе живял дванайсет години и която му беше родила три деца. За момент му се прииска да предизвика още един изблик у нея.
Но този гамбит се беше изчерпал. Тя поклати глава в заключение.
— Не си го убил. Нямаш куража за това.
— Ти го каза, не аз. Но независимо дали съм го направил или не, него го няма, нали? И това ще дойде доста нанагорно на малката Ани, нали?
Отново я беше засегнал болезнено. Челюстта ѝ се стегна. Тя рязко се протегна и дръпна силно ръкава на престилката му.
— Негодник такъв! Какво да правя сега, Ерик? Това ми кажи. Какво трябва да направя?
— Каквото възнамеряваше да правиш, Ан. Всъщност, не ме интересува. Така или иначе той няма да се върне.
После един последен удар.
— Само не ми казвай, че нямаш резервен приятел.
Тя пристъпи напред, вече вбесена, юмруците ѝ се посипаха по него.
— Негодник такъв!
Продължи да го удря, да сипе ругатни, докато най-после той не успя да хване двете ѝ китки. Стисна ги здраво пред себе си.