— Ох! Пусни ме! Причиняваш ми болка.
— Добре.
— Пусни ме, по дяволите.
— Недей да ми се нахвърляш повече. Ясно ли е?
Държа я още малко, стискайки с цялата си сила. Тя продължи да се бори пред него, издавайки кратки животински викове от напрежението, докато се опитваше да изтръгне ръцете си, да извие тялото си, но той я бе хванал и не я пускаше. Накрая я придърпа плътно към себе си и я заключи в погледа си. Не бе готова да се предаде, все още се съпротивляваше, но той я държеше в желязна хватка, докато най-накрая не почувства как съпротивата я напуска.
— Не ме ли чуваш, по дяволите? — прошепна той.
— Да. Пусни ме.
Отстъпи назад и я отблъсна от себе си, докато я пускаше.
— Тръгвам си — каза той. — Махни се от пътя ми.
Ан разтриваше ръцете си, после ги протегна напред.
— Виж какво направи. Заболя ме.
— Ще го преживееш — каза той.
Тя застана отново пред него, като че ли го предизвикваше за нов рунд. Но, изцеден от болката и гнева, той нямаше повече настървение да се бори с нея.
— Защо не си отидеш у дома, Ан? Върни се при децата. Мястото ти не е тук.
Тя обаче продължаваше упорито да го гледа.
— Трябва да го видя. Къде е сега?
Разбираше какво има предвид. Искаше да види тялото на Маркъм. Но… майната ѝ, помисли си Кенсинг.
— Най-добрият отговор, който мога да ти дам в тази минута — отвърна той, — е „някъде много близо до центъра на ада“.
После я бутна настрани и излезе от стаята.
Детската бейзболна лига правеше на пух и прах графиците на семейство Харди. Винсънт тренираше в понеделник и сряда и Харди му беше треньор. Ето защо, докато траеше сезонът, той и Франи трябваше да променят вечерта на свещената си среща за вторник. Тази вечер, малко след седем часа, Харди бутна вратата на бара „Литъл Шамрок“, където се очакваше да се срещнат, но тя още не бе пристигнала. Брат ѝ Моузес Макгуайър обаче бе там, зад перилата, и разговаряше с млада двойка, издокарани и двамата в изобилие от черна кожа. Макгуайър бе в една от маниакалните си фази и гласът му бучеше достатъчно, за да заглуши Стинг от джубокса, за който също не можеше да се каже, че шепти.
Харди си издърпа една табуретка до предния прозорец, така че, полуобърнат, да може да наблюдава как кипарисите се огъват под напора на вятъра в края на „Голдън Гейт Парк“ отсреща през улицата. Моузес го зърна и започна да му налива гинес — автоматичен призив за Харди в девет от десет случая. Пяната на гъстата бира щеше да спада няколко минути, така че Моузес можеше да продължи да говори, докато това стане. Защо да прекъсва интересния разказ?
А той продължаваше:
— … Тоя човек го боли стомахът вече девет месеца и вече му били извадили първо апандисита, ама сбъркали, след това жлъчката — оп-па, пак сбъркали. Нищо не помага. Не могат да му намерят нищо и накрая го отпращат, като му казват, че е стресиран. Да бе, без майтап. И той започва да си прави акупунктура, да ходи на акупресура, пие билки, започва масажи, но нищо не помага. А междувременно… — Тук Макгуайър се обърна към Харди, посочвайки пивото му, почти готово. — … междувременно човекът се опитва да си подреди живота и се кани да се жени след няколко месеца.
Двамата слушатели възкликнаха почти едновременно:
— И какво стана?
— Ами преди две седмици се събужда напълно сгърчен от болка, не може даже да стане от леглото, срязват го отново, но този път го затварят веднага и казват, че съжаляват. Остава му един месец. Сигурно нещо не са догледали.
— Един месец живот? — попита момичето. — Това ли са имали предвид?
— Да, но не беше един месец даже — завърши Моузес. — Оказа се, че било пет дни.
Младежът се взираше в питието си и поклащаше глава.
— Пет дни?
Макгуайър кимна с негодувание:
— Ей тук му налях едно питие преди три седмици, а в понеделник му ходих на погребението.
Той сграбчи бирата на Харди и плъзна чашата по бара. Харди отпи дълбока глътка.
— Много забавна история. За кого говориш?
— Шейн Маки. Ти не знаеше ли?
От времето, когато самият той бе барман, Харди познаваше Маки, който бе играл в отбора по софтбол в продължение на две години. Не можеше да е много над четирийсет. Харди си спомни как черпи него и годеницата му на новогодишното тържество тук преди четири месеца. Той сложи внимателно чашата си на бара и я завъртя.
— Тази история истинска ли е?
— В основни линии, да. Сватбата щеше да бъде другия месец. Със Сузан вече им бяхме купили някакъв сервиз за хранене.