7
В 21:30 Малачи Рос бе в кабинета си, в удобното си кожено кресло тип „Имс“, с една изстинала чаша кафе на стъклената масичка пред него. Насреща в инвалидната си количка, с жълт бележник в скута и магнетофон до кафето на Рос, седеше Джеф Елиът. През вертикалните щори Рос гледаше отвъд репортера навън, към центъра на града, от височината на седемнайсетия етаж. Но не забелязваше нито светлините на Северния плаж, танцуващи под него, нито ясните звезди в изчистеното от вятъра небе над тях. Не бе ял от закуска, но въпреки това не чувстваше глад.
Бяха говорили почти половин час и Рос бе насочил дискусията към себе си, към своето минало. Бе разказал как се е включил в управителния съвет на „Парнас“ като лекар, чиято първоначална работа бе да осигурява медицинската легитимност на ориентираните към печалба бизнесрешения на компанията. Това бе отдавна, в първите дни на агресивното здравеопазване, и Рос разказа на Елиът как е дошъл като знаменосец на идеята за определяне на лекаря за първична помощ за всеки пациент като пазител на портите на медицинската крепост — идея, която сега бе станала вече доста стандартна за здравеопазващите организации навсякъде в страната.
— Но идеята не е популярна — отбеляза Елиът.
Рос се наведе напред, срещна поглед с репортера и възрази:
— Посочете ми по-добър път и още утре ще поема по него. Все пак в основни линии тя функционира.
— Макар че пациентите не я харесват?
Рос безпомощно сви рамене.
— Да погледнем нещата в очите, господин Елиът. Трудно е да се угоди на хората. Смятам, че повечето пациенти оценяват ефикасността. А това бихме могли да го преведем като „удовлетворение“. — Искаше да добави, че според него хората бяха прекалено загрижени и чувствителни към всякакви глупости. Тялото бе машина и съществуваха механици, които знаеха точно как да я поправят, когато се развали. Така нареченият „човешки елемент“ бе надценяван в огромна степен. Но не можеше да каже това на Елиът.
— Наистина това е по-добре за голямото мнозинство от пациентите.
— И защо е така? — попита репортерът. — Не е ли това само начин те да бъдат отстранени от каквото и да е влияние върху вземането на решения?
— Да, това е разумен въпрос, съгласен съм. Но и аз имам един въпрос за вас, макар че сигурно няма да ви хареса. А защо да трябва те да се намесват?
И отново вдигна ръка, за да спре отклика на Елиът.
— Достатъчно трудно е да се държи този кораб над водата с професионалисти, които познават бизнеса. Ако пациентите имат последната дума, те ще го потопят финансово. С това съвсем не казвам, че не би трябвало да държим пациентите информирани и съпричастни, но…
— Но хората ще искат всякакви скъпи изследвания, които всъщност не са им нужни.
Рос се усмихна с видима искреност.
— Точно така. Лечението изисква време, господин Елиът. И бихте се удивили колко много здравни проблеми отминават от само себе си.
Изправи се, отиде до малкия хладилник в ъгъла на стаята и извади две бутилки с минерална вода. Даде едната на репортера и пак седна.
— Вижте — започна той, като се наведе напред и заговори, както изглеждаше, от сърце, — знам, че всичко това сигурно ви звучи доста грубо, но никой не е против да се харчат пари за изследвания, ако те са необходими. По дяволите, нали това е целият смисъл на застраховката в крайна сметка. Но ако петдесет души идват тук месец след месец и на всеки от тях се прави изследване, когато всъщност само петима имат тази нужда, тогава „Парнас“, вместо да изгуби двайсет и пет хиляди, които се покриват от застрахователната премия, губи четвърт милион. За да покрием това, трябва да увеличим вноските и добавките десетократно, а това никой не може да си позволи. Така цялата система се разпада и никой не получава никакво здравеопазване.
Елиът отпи от водата.
— Да речем обаче, че от тези четирийсет и пет души, на които не се правят изследванията, от тях се нуждаят десет. Не пет. Какво ще стане с тях?
— Те ще бъдат идентифицирани, господин Елиът. Може би малко късно, което е достойно за съжаление. Никой не отрича това. Признавам, че този избор е доста тежък. Честно казано, лично аз бих предпочел никой никога да не страда от каквото и да е. Тъкмо затова съм станал лекар навремето. Сега обаче моята работа е да държа този кораб над водата. И ако ние изследваме всички пациенти за всичко, което пожелаят, вместо за всичко, от което наистина се нуждаят, ще потънем като камък. И това е студената, тежка истина. Тогава никой няма да получава никакви изследвания, защото никой няма да може да си ги позволи. Смятате ли, че това би било по-добре?