— Позволете ми да ви попитам нещо — започна Елиът. — Чувал съм да се говори, че не сте плащали на някои от вашите лекари. Бихте ли могли да коментирате по това?
Рос запази невъзмутимото си изражение, но обстоятелството, че на Елиът му е известен този факт, го сепна и разтревожи. Освен това си мислеше, че знае източника на информацията — вечно създаващият грижи Ерик Кенсинг, който бе приел бебето Емилия и после, както той подозираше, бе подшушнал на Елиът да пусне историята. Но Рос само възрази:
— Не зная откъде сте чули това. Това не е точно.
Отговорът му очевидно развесели репортера.
— Това същото ли е като „не е вярно“?
Рос се облегна назад, полагайки усилия да изглежда невъзмутим.
— Това, което направихме, бе да помолим лекарите от нашия екип да отпуснат с лихва заем на компанията, който да бъде взет от резервите за заплати. Това бе напълно доброволно и ние изплатихме възнагражденията на всички, които пожелаха.
Джеф Елиът слушаше извиненията и обясненията на Малачи Рос вече повече от час. Сега главният медицински директор разказваше — или по-точно му изнасяше лекция — за основанията за лекарствената книга на „Парнас“, може би с надеждата, че в своята колонка Джеф някак си ще превърне тази самохвална плява в злато и по този начин ще добави няколко точки пред обществеността за групата в предстоящата война на Рос с града.
— Вижте — разказваше Рос, — да кажем, че корпорацията „Дженезис“ изобрети лекарство против рака, наречено „Ноканс“. Бюджетът за изследователска и развойна дейност за лекарството и за прекарването му през милионите клинични изпитания, докато получи одобрението на Федералната агенция по лекарствата, възлиза на един милиард долара. Но изведнъж се оказва, че това лекарство ликвидира рака и всички го искат. Страдащите са готови да платят едва ли не всяка цена, а тъй като „Дженезис“ иска да си възстанови инвестициите, за да остане в бизнеса и да разработва други чудодейни лекарства, тя определя цена сто долара на рецепта. И в продължение на две години, докато са единствените играчи на терена, „Ноканс“ печелят целия бизнес. В един момент обаче другите лекарствени компании пускат свои версии на „Ноканс“, може би с малки изменения, за да се избегнат патентните спорове.
— Но някое от тях може да предизвиква странични ефекти?
Рос спусна клепачи в страдалческо изражение.
— Рядко, господин Елиът, наистина. Много рядко. И така, ето ситуацията. Тези лекарства също лекуват рака, но за да пробият на пазара, се предлагат по десет долара. В отговор „Ноканс“ намалява своята цена на, да кажем, петдесет долара.
— Това е много повече от десет.
— Да, така е, и вие бихте казали, че след като образоваме хората и им съобщим всички факти, всички ще престанат да го използват и ще се насочат към по-евтиното, нали?
— А не е ли така?
— Никога. Или статистически никога. Ако имат избор, пациентите почти винаги избират „Ноканс“. Това е търговското име, което хората разпознават. Има доверие в продукта.
— Като аспирин „Байер“.
— Точно така! — Рос беззвучно събра ръцете си заедно, като че ли ръкопляскаше. — И така, стигаме до въпроса, макар че на нас ни струва четирийсет долара повече на рецепта, за да доставяме „Ноканс“, ако го одобрим и го държим в лекарствената книга, то струва на пациентите същата сума, както винаги — тоест десет долара, а ние доплащаме. Ето защо ние го снемаме от списъка.
— „Ноканс“?
— Именно.
— Но — нека продължим хипотетично — вие казвате, че лекарството е добро, обаче не позволявате на пациентите ви да го получат.
— Могат да го получат, но ние няма да го платим. Ако го платим, това ще ни затрие. Разполагаме с изключително малко поле за маневриране за оцеляването на компанията. Трябва да разберете това. Важното е, че „Ноканс“ не е единственото средство, което помага. Тъкмо това се опитвам да ви разясня. Общоизползваните лекарства, така наречените генерици, също вършат работа.
Елиът имаше свои собствени, много категорични възгледи за лекарствените книги. Той страдаше от множествена склероза вече над двайсет години и по съвета на лекарите бе опитал, както понякога му се струваше, всички възможни генерични медикаменти на света за своите различни и променящи се симптоми. Невинаги, но няколко пъти — достатъчно, за да развият у него един здравословен скептицизъм — бе изпитал странични ефекти или дискомфорт от заместителите. Щом се върнеше на марковото лекарство, проблемите изчезваха. Така че Рос никога нямаше да успее да му пробута идеята си за всеобщото благо на лекарствата с широк спектър на действие.