— Значи за да изясним вашата позиция — започна Елиът, — вие казвате, че това „охраняване на портите“, това намаляване на разходите от управление на грижата до широкоспектърни лекарства, е напълно съвместимо например с вашата Хипократова клетва. Където ударението е първо да не се причинява вреда и второ да се лекува.
— В основни линии, да. — Рос изглеждаше доволен от този подход към проблема, но Елиът знаеше, че това няма да е за дълго. — Ние се занимаваме с медицина, господин Елиът — продължи той. — Целта е максимум добро за най-голям брой хора.
— И няма конфликт между вашите бизнесинтереси и потребностите на вашите пациенти?
— Разбира се, че има. — Рос се беше облегнал удобно в креслото си, кръстосал крака. — Но се стремим да го сведем до минимум. Всичко е въпрос на степенуване. Компанията трябва да си покрива разходите, за да може да продължи да работи.
— А също и да печели, да не забравяме. Трябва да демонстрирате приходи, за да удовлетворите вашите инвеститори, нали така?
Рос се усмихна и разпери ръце, сякаш омаловажаваше въпроса.
— Е, не се справяме много добре с това напоследък.
— И аз така чувам.
Елиът се наведе напред в инвалидната си количка и заговори с приятелски тон.
— Вашите инвеститори изразявали ли са някога неудовлетворение от заплатите на служителите и директорите ви?
Рос примига няколко пъти, но ако въпросът го смущаваше, той прикри това бързо.
— Рядко. Членовете на управителния ни съвет са опитни хора от бизнеса. Ако заплащането им не е конкурентно, те ще отидат другаде. Добрата помощ не се намира лесно и когато я намериш, плащаш добри пари за нея.
— И тази добра помощ в какво точно се изразява? Дава живот на компанията?
— Точно така.
— И все пак сте близо до банкрут. — Това не бе въпрос, но Елиът остави фразата да отзвучи за момент. — Което кара човек да се попита дали една по-нископлатена помощ би могла да влоши повече нещата, нали?
Фиск и Брако наистина бяха поднесени като двойка на своите колеги в отдел „Убийства“, но в действителност едва ли биха могли да бъдат по-различни един от друг като човешки същества. Което означаваше, че са също така и много различни полицаи.
Когато най-после стана пет часът следобед, Харлен Фиск помоли партньора си да го откара до „Тадич“, най-стария ресторант в града. Въпреки че у дома му го чакаха бременна жена и невръстно момченце, той трябваше да се срещне с леля си Кати и неколцина от нейните поддръжници за вечеря и приказки, което щеше да продължи до късно през нощта. Той не покани Брако да се присъедини към тях, но и у двамата това не бе свързано с някакви лоши чувства. Истината бе, че Фиск беше политическа креатура, с поглед вперен в евентуалните политически облаги някъде в далечното бъдеще.
За разлика от него Брако беше син на полицай. Но дори и така, чак докато не получи назначението в отдел „Убийства“, той не си даваше ясна сметка до каква степен връзката на баща му с кмета се отразяваше на кариерата му и колко го мразеха обикновените момчета. При това никога не бе молил за някакво специално отношение — то просто си бе вървяло с него. Хората, които въртяха политиката в отдела, смятаха, че ще зарадват кмета, като окажат внимание на момчето на Брако и не бяха много далеч от истината. Но когато Фиск му бе казал, че смята да се обърне към леля си, градската надзорничка, и да се оплаче от продължаващото лошо отношение към тях на четвъртия етаж, Брако бе разубедил партньора си. Едно нещо бе научил от баща си и то бе, че полицаите никога не хленчат. Никога. Онова, което трябва да се направи, е да се говори с Глицки, бе казал той. Да се постави ребром въпросът и да се справят с отговора, който бе, че вероятно тук, в този автомобилен инцидент, не е имало предумишлено убийство и следователно не е имало какво да се разследва.
Брако вярваше, че това е истината. Но с какво друго можеше да запълни времето си?
Така че след като откара Харлен до центъра, той прекара няколко часа в проверка на следи, които бяха подхванали през деня по отношение на колата. Не очакваше някакви резултати, но знае ли човек… Опитът му от инциденти с избягали шофьори го бе научил, че те най-често изчакват, докато решат, че никой вече не им търси колата. Паркират я някъде, където не се вижда, държат вратата на гаража затворена. Минава месец и я откарват на автомивка или в ремонтна работилница. И това е краят.
Но може би този път, много малко вероятно, но все пак възможно, щеше да бъде различно. Бяха получили единайсет патрулни обаждания през деня. Ставаше въпрос за забелязани от патрулиращи полицаи превозни средства, паркирани на тротоара или в някои улички из града и отговарящи на описанието. Фиск мразеше този тип разкарване, Брако, обратно, посвети два часа да разгледа всяка една от колите. Ударът, който беше запратил Маркъм, би оставил следа дори върху стара американска кола с дебела броня. И една бърза разходка около нея с фенерче би му показала дали ще се наложи да се върне с разрешително. Но никоя от колите не се и доближаваше до това.