Без да знае точно защо, той уби още половин час, разхождайки се през паркинга на болницата „Портола“, но там нямаше нита една стара зелена кола. И чувствайки се като идиот, седна в колата си и нахвърли няколко бележки, за да освежи паметта му за утре — да провери фирмите за стари коли под наем, да не забрави за постъпилите в отдела обаждания от граждани, заинтересувани от наградата от надзорническия фонд — десет хиляди долара за информация, която би довела до арестуване и осъждане и тъй нататък.
Най-накрая, прибирайки се у дома след взривила вътрешностите му пирожка, която си купи от заведение на Деветнайсето авеню, той реши да се отправи нагоре по „Сийклиф“ към къщата на Маркъм. Да започне, както бе казал Глицки, със семейството. Да разгледа паркираните отпред коли. В края на краищата, напомни си той с горчивина, нали беше от пътната полиция?
— Мога ли да ви помогна с нещо?
Брако се изправи рязко и светна с фенерчето през капака на бялата тойота, която оглеждаше. Това бе последната от наличните двайсет и три коли, паркирани на улицата на Маркъм. Лъчът освети мъж с ръст, по-висок от средния, който вдигна ръка срещу светлината и заговори отново с груб, напрегнат глас.
— Какво, по дяволите, правите?
Брако забеляза с тревога, че мъжът посяга със свободната си ръка към джоба на сакото си.
— Не мърдай! Полиция! — Това бе всичко, което можа да измисли да каже. — Не мърдай!
Брако се чудеше дали трябва да освети значката си или да издърпа пистолета от кобура на рамото. Избра второто и насочи оръжието към човека.
— Сега ще заобиколя колата. — Кръвта му пулсираше трескаво. — Не мърдай нито мускул! — повтори той.
— Не мърдам.
— Окей, сега бавно… ръката в джоба… извади я така, че да я виждам.
— Това е смешно — възрази мъжът, но се подчини.
Брако потупа сакото му, бръкна вътре, извади мобилен телефон, после отстъпи крачка назад.
— Вижте, аз съм лекар — каза човекът. — Един мой пациент, който живее тук, умря днес. Дойдох да поднеса съболезнованията си, излизам и виждам някой край колата ми с фенерче. Самият аз тъкмо смятах да се обадя по мобифона, за да извикам полиция.
След малка пауза Брако върна телефона на лекаря и прибра пистолета си. Ако преди се бе чувствал като идиот, защото обикаляше паркинга на болницата, сега вече бе съвсем смазан, но нямаше намерение да го показва.
— Може ли да видя някакъв документ за самоличност, моля?
Човекът се извърна и за миг погледна към къщата, после се обърна отново към инспектора.
— Не разбирам… — започна той. — Аз…
Накрая въздъхна и посегна към портфейла си.
— Казвам се доктор Ерик Кенсинг — заяви той. — Бях наблюдаващ интензивното отделение днес в болницата „Портола“.
— Където е починал господин Маркъм?
— Точно така. Той бе… моят шеф, може да се каже. А какво търси полицията тук сега?
Брако не можа да сдържи истината.
— Търся превозното средство, което го е ударило и избягало.
Кенсинг издиша нетърпеливо.
— Може ли, моля, да ми върнете портфейла?
Мушна го в джоба си, после внезапно попита:
— Да не искате да кажете, че наистина вярвате, че някой, когото Тим е познавал, го е ударил умишлено и после е дошъл тук да посети семейството му?
— Не. Но би било много глупаво от наша страна да не проверим, нали?
— Звучи ми малко пресилено, но щом с това се занимавате, момчета… — Остави мисълта си недовършена. — Слушайте, приключихме ли? Бих искал вече да си тръгна. Моята кола не го е ударила. Виждате ли някакъв признак, че аз съм го блъснал? Искате ли да проверите отново, за да сте сигурен? Прекъснах ви насред работата.
Нещо в тона на този човек — смесица от арогантност и нетърпение — порази Брако. Знаеше, че хората реагират на полицаите по най-различен начин. От време на време обаче му се струваше, че реакцията разкрива нещо необичайно, може би чувство за вина. Кенсинг посягаше към дръжката на вратата, но Брако изненадващо и инстинктивно пожела да го задържи за още няколко думи.
— Казахте, че господин Маркъм е бил ваш шеф? Не знаех, че е бил лекар.