Кенсинг се изправи до вратата на колата и въздъхна отново.
— Не беше лекар. Управляваше компанията, за която работя. „Парнас здраве“.
— Значи го познавахте добре, така ли?
Пауза.
— Всъщност, не. — Той отмести погледа си отново назад, през рамото на Брако. — Сега, ако вече свършихме…
— Какво има в къщата? — попита Брако.
— Какво искате да кажете? Нищо.
— Постоянно гледате назад към нея.
— Така ли? — Той вдигна рамене. — Не е било съзнателно. Навярно се тревожа за тях. Това е истинска трагедия. Те там са просто съсипани.
Брако долавяше една фалшива нотка, която би могла да бъде от умора, но би могла да бъде и нещо друго. Можеше да превърне въпросите си в нещо като разпит, ако успееше да поддържа подходящия тон.
— Стори ми се, че казахте, че не сте го познавали добре.
— Така е.
— И все пак се безпокоите за семейството му.
— Какъв ви е проблемът тук? Последния път, когато проверявах, не беше престъпление да се грижиш за семейството на жертва.
Кенсинг избърса с ръка челото си и хвърли бърз поглед нагоре-надолу по улицата.
— Вижте, господин полицай, целият този разговор има ли някаква посока, която на мен ми се изплъзва.
Брако не отговори. Вместо това зададе свой въпрос.
— Значи не сте изпитвали някакви силни чувства към него?
Лекарят наклони глава на една страна.
— Какво искате да кажете? Като към шеф?
— Като към какъвто и да е.
Този път лекарят направи дълга пауза.
— Мога ли да попитам за името ви, господин полицай?
— Брако. Сержант инспектор Дарел Брако. Отдел „Убийства“.
Още докато го казваше, Брако разбра, че прави грешка. Кенсинг почти подскочи от думата.
— „Убийства“?
— Да, господине.
— И вие разследвате смъртта на Тим? Защо? Да не би някой да мисли, че е бил убит?
— Не е задължително. Автозлополука, довела до смърт, при която водачът бяга от мястото на произшествието, се води убийство. Това е просто рутинна практика.
— Рутинна практика. Да проверявате колите, които идват в дома му?
— Точно така. А вие току-що го нарекохте Тим.
— Какво значение има това? Името му е Тим.
— Не сте го познавали много добре и все пак го нарекохте с малкото му име.
Кенсинг замълча и поклати глава. Най-накрая изпусна дълга въздишка.
— Вижте, инспекторе, не зная какво се очаква да кажа. Този човек умря днес в нашето отделение, докато беше под мое наблюдение. Познавам го от петнайсет години и се отбих тук, за да изкажа съболезнованията си на съпругата и семейството му. Вече е почти десет часът, станал съм в шест тази сутрин и съм смъртно уморен. Не мога да разбера защо назоваването на един човек с малкото му име има някакво значение и ако нямате нищо против, имам друго посещение рано сутринта утре. С удоволствие ще разговарям с вас в болницата, ако желаете да си уговорим среща.
Брако осъзна, че може би бе стигнал твърде далеч със спонтанния си разпит. Всичко, което Кенсинг каза, независимо от тона му, беше съвършено смислено. Нямаше защо да продължава да тормози този навярно почтен лекар, който при това доброволно беше отворил вратата за друга среща утре. Инспекторът почувства, че е попрекалил.
— Прав сте. Но може да ви се обадя някой от следващите дни.
— Няма проблеми — отвърна Кенсинг. — Никъде няма да ходя.
Двамата постояха на улицата още един миг, после Брако му пожела лека нощ и се обърна към къщата. Глицки му бе казал, че всичко започва със семейството и навярно би намерил нещо вътре, би получил някои ценни първи впечатления. Но не бе изминал и две крачки, когато отново чу гласа на Кенсинг.
— Нали не смятате да ходите в къщата?
Той се спря и се обърна.
— Мислех да го направя.
Лекарят се поколеба. Изглежда се чудеше дали да каже нещо. Най-накрая заговори.
— Е, вие ще сторите това, което прецените, инспекторе, но бихте могли да проявите разбиране и да ги оставите на спокойствие тази вечер, а да дойдете утре. Имаха тежък ден. Напълно съсипани са. Гарантирам ви, че никой от тях не е карал онази кола, която е избягала. Какво толкова ще ги питате, което не може да изчака?
Самият Брако също беше имал дълъг ден. Той хвърли поглед назад към къщата, която все още беше осветена. Стори му се, че желанието му да намери нещо, каквото и да е, свързано със смъртта на Тим Маркъм, и по този начин да докаже качествата си пред Глицки, го водеше прекалено бързо прекалено далеч. Бе си измислил някакви фантоми и току-що направи някои грешки с разпита на Кенсинг.
И сега щеше отново да сгреши със семейството, за което нямаше никакъв план и всъщност нямаше какво да ги пита. Трябваше да ги остави на тяхното изтощение и скръб. И утре е ден.
Брако кимна.
— Това бе добра забележка, но скоро вие и аз може би ще си поговорим отново.
— Ще очаквам да се срещнем — отвърна Кенсинг и отвори вратата на колата си.