И сега щеше отново да сгреши със семейството, за което нямаше никакъв план и всъщност нямаше какво да ги пита. Трябваше да ги остави на тяхното изтощение и скръб. И утре е ден.
Брако кимна.
— Това бе добра забележка, но скоро вие и аз може би ще си поговорим отново.
— Ще очаквам да се срещнем — отвърна Кенсинг и отвори вратата на колата си.
8
Глицки бе живял в този двустаен апартамент в центъра в продължение на двайсет години. Сега с благословията на Контрола върху наемите и последния скок в цените на недвижимите имоти в Сан Франциско той знаеше, че ще живее в него до смъртта си. Дори ако собственикът продадеше жилището, новият стопанин не би могъл да го накара да се изнесе, освен ако не искаше сам да се нанесе в него, но това би отнело безкрайно дълго време и би му струвало цяло състояние. Наемът на Глицки не можеше да се покачи с повече от един незначителен процент. А като се имаше предвид, че сега преустроените апартаменти с една спалня вървяха някъде по половин милион долара където и да е в града, той знаеше, че никога нямаше да може да си позволи да си купи жилище. Сега плащаше наем по-малко от хиляда долара месечно за жилище, което беше в една тиха задънена улица, в една наистина красива, оградена с дървета кооперация на север от езерото. Задният му двор гледаше към зеления пояс и пътеката за тичане, граничеща с „Пресидио“, така че той често се събуждаше от чуруликащи птици, а не от вой на сирени. Нерядко му се случваше да види елени и миещи мечки. Не се заблуждаваше — даваше си сметка, че е един от големите късметлии.
И все пак не можеше да се каже, че живее в аристократичен разкош. Не бе в състояние да си представи лесно аристократичен разкош на сто и двайсет квадратни метра, особено когато тази площ е разделена на три спални, кухня и всекидневна. Въпреки това заедно с Фло бяха отгледали трите си момчета тук. Липсата на място тогава никога не беше проблем и преди, и сега. През последните няколко години с него и Орел бе живяла една икономка на име Рита Шулц, която спеше зад параван във всекидневната. Сега Рита я нямаше, поради което всекидневната изглеждаше огромна. Шестнайсетгодишната Рейни, дъщерята на Трея, бе заела онова, което за кратко бе „стаята с телевизора“, от другата страна на коридора, зад кухнята. Имаха достатъчно място.
Бе седем и половина сутринта и двете деца бяха отишли на училище. Глицки и Трея пиеха чай, като четяха вестника на кухненската маса, която не бе достатъчно голяма, за да разтворят отделните приложения. Затова играеха някаква безмълвна игра, като си покриваха един на друг част от страниците всеки път, когато някой от двама им обърнеше нова. Когато Трея направи това за четвърти път, покривайки дългата статия за последните вести относно водните валежи на Марс и тяхното евентуално значение, която Глицки четеше, той остави чашата си на масата, пресегна се и много нежно скъса виновната страница през средата. После я пусна на пода.
— Ти си много забавен човек — каза тя. — Пет пари не давам какво говорят другите.
— Има ли хора, които не ме намират за забавен?
— Срещат се, бих казала.
Глицки поклати глава.
— Трудно ми е да го повярвам. Харди ми каза същото миналата година.
После пусна една смешна усмивка, която белегът му направи гротескна.
— Обаче ако пак сложиш една страница над моята, преди да си довърша статията, ще ти изтръгна сърцето.
— Трябва ни по-голяма маса.
Той се опитваше да поднови четенето, но спря отново и хвърли поглед към нея.
— Да, наистина, но ще ни трябва и по-голяма кухня, която да я побира. И тогава какво се получава?
— Може да съборим някоя от стените тука… Не, сериозно. Освен това…
Звънецът на вратата я прекъсна и тя погледна часовника си.
— Кой ли може да е?
— Някое от децата е забравило нещо.
Ейб се изправи и тръгна към вратата.
— Не — изправи се той, — за работа ще е. Добро утро, Дарел. Станал си рано. Къде е Харлен? — И след това попита: — А как разбра къде живея?
Дарел обясни, че Харлен Фиск знае адреса отнякъде и му го беше показал. Така че тази сутрин, тръгвайки към центъра от „Сийклиф“, Брако бе минал покрай апартамента на Глицки и бе решил да спре и може би да им спести обратния път.
Сега, докато пътуваха, лейтенантът му седеше до него и подлагаше на изпитание търпението му.
— Така, нека да си изясня нещата. Бил си на улицата пред къщата на господин Маркъм почти до десет часа снощи и след това си решил, че е твърде късно да влезеш и да започнеш да задаваш въпроси. А защо си смятал да задаваш въпроси?