— Вие казахте, че нещата започват в семейството.
— Това е така.
— Затова смятах да разговарям с тях, ако е възможно. Но бяха идвали много хора за съболезнования и така нататък и си дадох сметка, че семейството трябва да е прекарало дълъг и тежък ден, затова си казах, че ще ги оставя да си починат малко. Нещата можеха да изчакат до днес.
— И беше там отново днес кога? В шест и половина?
— Отиваше към седем. Помислих си, че децата все пак ще отидат на училище, затова исках по възможност да ги хвана преди това. Не очаквах така или иначе който и да е там да спи много добре.
— Но никой не отговори?
Брако хвърли поглед към съседната седалка.
— Първия път, когато просто почуках, нямаше нищо, затова реших, че може би още спят. Изчаках двайсетина секунди и позвъних четири или пет пъти, след това зачаках. — Той се поколеба. — Бяха си вкъщи, когато тръгнах, лейтенанте. Доктор Кенсинг току-що бе излязъл от посещение при тях. Сигурен съм деветдесет и девет процента, че са останали да спят там. Не знам защо не отвориха. Мисля, че поне трябва да съм ги събудил.
Кръстосал ръце, Глицки само кимаше. Не знаеше дали в къщата на Тим Маркъм изобщо се случва нещо. Смяташе за напълно възможно домашните му да са проспали и чукането на вратата, и звъненето на Брако. Бе виждал близки на жертви на убийство, изтощени физически и емоционално съсипани, да спят по цял ден, че и повече. Или пък може да са решили просто да не отварят вратата на непознат мъж рано призори.
Но, от друга страна, Глицки бе доволен, че инспекторът му бе показал такава инициатива, дори ако насоката ѝ се бе оказала безплодна. Много скоро щяха да узнаят.
Бе поредната студена ясна утрин. Паркираха точно пред двуетажната къща и се отправиха към входния портал — застлано с камъни и плочи пространство, по-дълго и по-широко от всекидневната на Глицки. Брако почука, после натисна звънеца. Бумтящ гонг от три тона, който ясно се чуваше през вратата.
— Не мисля, че биха проспали това, нали?
Глицки се протегна и натисна отново копчето. Изчакаха. След още един опит и още една минута Ейб каза на Дарел да остане на място и отиде да огледа около къщата. Капаците на предните прозорци бяха затворени, но през прозорците на гаража видя две коли, паркирани на местата си. Като отвори портата в оградата на задния двор, бе поразен от тишината и бързо отиде до прозореца на задната врата. В далечния край на антрето се виждаше голямо куче, което изглеждаше заспало на пода, и Глицки почука силно няколко пъти. Кучето не помръдна.
Вече почти на бегом заобиколи обратно до предната част на къщата и завари една жена, присъединила се към Брако на входа. Погледна часовника си и видя, че е точно осем часът. Забави крачка, приближи се до входа, извади значката си и се представи. Жената бе Анита Тонг. Както предполагаше, това бе прислужницата, дошла на работа за през деня.
— Очаквахте ли госпожа Маркъм да бъде у дома тази сутрин?
Анита Тонг кимна.
— Господин Маркъм почина вчера. Къде би могла да отиде?
— Не зная — каза Глицки. — Вас питах.
Отговор не последва.
Вече притеснена, тя кимна, хапейки долната си устна. Порови в дамската си чанта, извади връзка ключове и ги изпусна на плочите.
— Извинете — каза тя, като ги вдигна. — Заповядайте. Този.
Глицки се обърна към инспектора.
— Дарел, остани тук. Госпожо Тонг, вие изчакайте също тук с инспектор Брако. Разбрахте ли ме? Не влизайте вътре.
След това Глицки отвори вратата и се озова в широко, светло, кръгло фоайе. От лявата му страна се откриваше просторна стая и той влезе няколко крачки в нея, като се огледа. Всичко изглеждаше наред. Трапезарията оттатък, фоайето с официалната маса и свещника също изглеждаха нормално, както и ъгълът за закуска до нея.
Обаче навсякъде цареше тишина. Мъртва тишина.
Върна се през трапезарията и се отправи към кухнята. Не беше направил и крачка навътре, когато видя тялото на жената, проснато настрани. На пода до главата ѝ имаше пистолет. Стигна до нея с няколко големи крачки, като избягваше локвата засъхваща кръв, и коленичи за миг. Видя източника на кръвта — дупчица, ниско долу в скалпа, зад дясното ухо. Макар че нямаше никакво съмнение, докосна студената кожа на врата ѝ, след това извади пистолета си и започна да оглежда останалата част от къщата. Две минути по-късно отиде до телефона, окачен на стената в главната спалня на горния етаж и набра номера, който знаеше най-добре.
Екипът за оглед на местопрестъплението бе работил в къщата вече час и сега неговият шеф, сержант Джак Лангтри, вървеше през зелената поляна пред къщата към Глицки, който стоеше там заедно с неколцина служители от съдебномедицинския отдел и полицията. Слънцето вече се бе вдигнало, но още не бе напекло забележимо. Всички мъже, стоящи наоколо, си държаха ръцете в джобовете.