По произход Лангтри беше от Австралия и в нормални условия бе добросърдечен, приличащ на ръгбист тип, наближаващ четирийсетте. Днес лицето му изглеждаше някак изкривено и нервно. Докато вървеше, той сякаш се полюшваше от една страна на друга, почти като пиян. Глицки се отдели от слятата обща маса и го пресрещна през средата на ливадата.
Лангтри въздъхна и притисна слепоочията си с една ръка. Подритна пръстта, вдигна поглед и се загледа към хоризонта.
— Знаеш ли кое беше едно от нещата, които най-много обичах в тази страна, когато за пръв път дойдох тук? Липсата на ограничения за това кой може да има оръжие. Но май стигам до момент, когато ще си променя вижданията. Да държиш оръжие в къща, където има разстроени хора… По дяволите, колко често съм го виждал това. Тъпи нещастници.
Глицки смяташе, че разбира какво стои зад думите на Лангтри, но моментът не беше подходящ за гадаене. Искаше да има яснота по позицията на екипа за оглед на местопрестъплението.
— Какво мислиш, че се е случило там, Джак?
Лангтри се почеса под яката на ризата и погледна отново към яркосиньото небе. Когато погледът му се върна отново на Глицки, той вече беше възстановил професионалната си форма.
— Оръжието е на Маркъм. Намерихме регистрацията в същото чекмедже, където вероятно го е държал, в кабинета му до кухнята. Бе точно до ръката ѝ.
— Добре. Значи — неговият пистолет в нейната ръка. Какво означава това?
— Само по себе си, не мога да кажа със сигурност. Лабораторията може да ни каже нещо, което не знаем.
— Различно от какво?
— Различно от това, което изглежда.
Глицки изчака секунда.
— Сега какво, Джак, ще играем на Двайсет въпроса?
— Ти задаваш въпроси, Ейб. Ако искаш да знаеш какво мисля аз, можем направо да стигнем дотам. Ликвидирала ги е всички, после се е самоубила.
— Карла?
— Така ли се казва?
— Да.
— Убила е и децата си?
Лангтри прие малко отбранителен тон.
— Да не искаш да ми кажеш, че никога не си виждал такова нещо?
— Виждал съм го много пъти, Джак. Но може би не точно така.
— Не точно как?
Глицки обаче установи, че не може съвсем ясно да напипа какво точно го смущава в тази история.
— Не зная, Джак. Може би си въобразявам. Фаро намери ли нещо?
Фаро бе Ленард Фаро, техникът от лабораторията за оглед на местопрестъпленията.
Лангтри кимна.
— Още е там. Можеш да говориш с него. Ако искаш моето мнение, най-вероятно нещата са такива, каквито изглеждат. Освен ако ти знаеш нещо, което аз не знам.
Това бе въпрос и Глицки поклати глава.
— Защо обаче? Защо цялото семейство?
Но това не затрудни Лангтри.
— Съпругът ѝ е умрял вчера, нали? Поне така чух.
— Да. Блъснат от кола, която е избягала.
— И може би са имали проблеми преди това?
— Не зная. Чул ли нещо такова?
— Не. Но такава е обикновено картинката. Знаеш го не по-зле от мен.
— Може би не — отвърна Глицки, макар да си мислеше, че го знае. — Кажи ми.
Лангтри погледна косо към небето отново, подреждайки мислите си.
— Светът е прекалено ужасен, за да се живее в него. Има прекалено много болка. А и така или иначе нищо няма смисъл. Така че тя им спестява всичко това. Прави им услуга, може би.
Глицки знаеше, че това е стандартното обяснение. И по-рано през дългия си стаж бе виждал разстроени жени да убиват близките си. Бе чел или чувал за няколко други подобни случая. Винаги бе трудно да приемеш или да си представиш нещо такова. Но в рамките на неговия опит тези събития, колкото и ужасни да бяха, съдържаха нещо по-различно. Някакъв по-непосредствен и може би по-болезнен импулс, отколкото просто смъртта на съпруга.
Спомни си — беше преди няколко години — петчленно семейство, което бе избягало от Виетнам. Най-голямото момче, тийнейджър, беше умряло в лодката. По-късно, няколко месеца след пристигането им, когато живеели натъпкани в едностайно жилище, влиза един гангстер от Китайския квартал, взема някои вещи и после, може би ядосан, че семейството няма повече неща за крадене, застрелва съпруга. На следващия ден майката задушила двете си малки деца и после си прерязала вените.
Беше видял и друга млада жена в така наречения „случай с горящото легло“. Приятелят ѝ я биел и тя най-накрая го застрелва, докато спи, след което извършва същото с бебето си и със себе си. Преди около две години една страдаща от депресия и мания за самоубийство жена на име Гери Патечик — кой знае защо си спомняше името ѝ — бе дала на себе си и на две от трите си деца свръхдоза барбитурати в млечен шейк, след като съпругът ѝ я беше напуснал и бе подал молба за развод.