Два дни по-късно Рамиро беше още по-зле, но Лус трябваше да отиде на работа. Миналия път я бяха предупредили за отсъствията ѝ. Имаше много други, които с радост биха заели нейното място, ако тя не желае да работи повече в хотела. Така че трябваше да заведе Рамиро в спешната медицинска помощ вечерта, след като се освободи.
В автобуса тя го притисна до себе си, обвивайки палтото си около треперещото му телце. Той се сви и незабавно заспа. Дишането му звучеше така, сякаш някой мачка хартиена торбичка в дробовете му. Кашлицата му беше като лай на тюлен.
Тази вечер клиниката не бе така пълна. Лус плати десетте си долара и след половин час — навън вече беше съвсем тъмно — чу да викат името на Рамиро. Тя събуди момчето и последва един як мъж към друг мъничък кабинет, подобен на този на доктор Джадра — с тази разлика, че нямаше картини по стените, дори и избелели. Рамиро не обърна внимание. Той се качи на покритата с хартия кушетка за преглед, сгъна коленете си към гърдите и затвори очи. Лус отново го покри с дрехата си и пак зачака. Пробуди се, стресната от почукване на вратата.
— И аз бих си подремнала малко — каза кротко жената на добър испански.
Тя носеше табелка, на която пишеше „Доктор Джудит Коен“. Прегледа папката, после пак насочи вниманието си към Лус.
— Така. Разкажете ми за Рамиро. Къде се е порязал така?
— В училище. Паднал. Но се оплаква от гърло.
Лекарката се намръщи и се пресегна към инструмента за притискане на езика. След по-продължителен оглед, отколкото беше направил доктор Джадра, доктор Коен се обърна към Лус.
— Гърлото не е добре, но повече ме безпокои видът на тази рана — каза тя на испански. — Искам да взема проба. Междувременно, в случай че не е вирус, ще предпиша антибиотик.
— Но другият лекар…
— Да? — Тя протегна ръка успокоително. — Няма нищо. Какво питахте?
— Другият лекар каза, че е вирус. Сега пък може и да не е. Не разбирам.
Доктор Коен, горе-долу на същата възраст като Лус, прояви съчувствие.
— Понякога вирусът предизвиква вторична инфекция, която се поддава на антибиотици. Тази прорезна рана ми изглежда инфектирана.
— А лекарството ще помогне за това?
Лекарката кимна, вече извадила рецептите.
— Има ли Рамиро някакви алергии? Добре тогава. Ако по някаква причина раната не се изчисти, можем да му предпишем и по-силен антибиотик. Но ще ви уведомя, когато получа резултатите от пробата.
— Кога ще излязат? Резултатите?
— Обикновено са готови за два-три дни.
— Още три дни? Не може ли да започнем с по-силния антибиотик още сега? Тогава няма да се налага да идвам отново за друг преглед.
Лекарката поклати глава.
— Няма да се налага да идвате тук. Мога да включа и другата рецепта, ако има нужда.
Лус изчака, после прошепна:
— А освен това разноските, две рецепти…
Доктор Коен тъжно каза:
— Съжалявам, но наистина не искам да предписвам на Рамиро по-силен антибиотик, отколкото му е нужно. — Тя докосна ръката на Лус. — Момчето ще се оправи. Не се тревожете.
Лус опита да се усмихне. Продължаваше да се тревожи. Рамиро не беше по-добре. Всъщност, тя чувстваше, че се влошава. Въпреки решимостта ѝ, една сълза се отрони и потече по бузата ѝ. Лус бързо и гневно я изтри, но лекарката я забеляза.
— Наистина ли толкова се безпокоите?
Мълчаливо кимване. И после:
— Страх ме е.
Лекарката бавно седна и се наклони към нея. Зашепна настойчиво:
— Всичко ще бъде наред. Наистина. Той просто има инфекция, нищо повече. Антибиотиците ще я изчистят за няколко дни.
— Но аз чувствам… със сърцето си… — Тя спря.
Доктор Коен се изпъна, но все още говореше внимателно.
— И двамата сте много изморени. Най-хубавото, което можете да направите сега, е да си отидете у дома и да поспите. След това нещата ще изглеждат по-добре.
Лус разбра, че няма друг избор, освен да се съгласи. За един дълъг момент срещна очите на лекарката, после кимна механично и ѝ благодари. След това тя и нейният увит и треперещ син излязоха отново навън в студената и ужасна нощ.
1
Около шест и двайсет сутринта четирийсет и седем годишният бизнесмен Тим Маркъм навлезе в последната част от обичайното си сутрешно тичане. Всеки работен ден, когато не беше в командировка, Маркъм излизаше да тича по алеята за коли от своето имение на „Макларън“ в пет и четирийсет и пет, плюс-минус няколко минути. Той завиваше надясно, после отново надясно по Двайсет и осмо авеню, пробягваше до „Гиъри“, отбиваше вляво, почти километър и половина до парк „Пресидио“ и после отново наляво, обратно към „Лейк“. На Двайсет и пета той притичваше едно каре надясно до „Синик Уей“, пресичаше Двайсет и шеста и накрая се връщаше към дома по „Сийклиф“, там където тя минаваше над „Фелън Бийч“.