Така че Глицки бе виждал такива неща. Самият факт на „убийство-самоубийство“ не бе непознат, не бе дори и извънредно необичаен, като се има предвид отблъскващият му характер. Но във всички други случаи, които бе видял или за които бе чул, имаше един момент на стигане до краен предел, който изглежда липсваше тук. Освен това досега никога не бе виждал или чувал жертвите да са тийнейджъри — винаги ставаше дума за малки деца. Това бе едно очевидно добре семейство без проблеми, което просто беше изгубило бащата. Трагично — да, но нима Карла Маркъм е била така близо до това пълно и дълбоко отчаяние, за което изглежда всичко свидетелстваше, и същевременно е била в състояние да посрещне немалък брой хора тук предишната вечер? Трудно му бе да си представи това.
— Мамка му, Ейб! — внезапно възкликна Лангтри и се обърна към къщата, като че ли търсеше в нея някакви отговори. — Мамка му, колко е тъпо!
Глицки не обичаше ругатните, но разбираше избухването на Лангтри. В къщата бяха умрели четирима души — жената и трите ѝ деца, застреляни в леглата си на горния етаж. Като се добави смъртта на Тим Маркъм от вчера, това означаваше цяло едно семейство, ликвидирано в рамките на двайсет и четири часа.
— Стига, Джак — каза той. — Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?
— Не. Всичко там е тихо и мирно като в някаква гробница. Та то си е точно това — скапана, гадна гробница. Господи!
В този момент една жена от екипа за оглед на местопрестъплението се появи на вратата, носейки на ръце отпуснатото като парцалена кукла тяло на кучето на семейство Маркъм, голям и красив голдън ретрийвър. Глицки наблюдаваше как жената, приведена от тежестта, пресече портала с каменните плочи. Лангтри направи крачка към нея, извика „Каръл!“, но бе спрян от гневния ѝ поглед. В безмълвния си плач тя нямаше нужда от никаква помощ. На тротоара постави безжизненото тяло отзад в една от линейките, все още паркирани там, после отиде до една от патрулните коли, седна вътре и затвори вратата зад себе си.
Глицки потупа бързо и дружелюбно Лангтри по рамото, когато се размина с него, после прекоси ливадата и влезе през централния вход.
Вътре откри Ленард Фаро, специалистът от лабораторията за оглед за местопрестъплението, който стоеше до умивалника в кухнята. С тъмна и къдрава коса, тънък мустак и малко златно кръстче на ухото, Фаро стоеше с кръстосани ръце и крака, с вид на небрежно нетърпелив човек. Фотографът правеше снимки и Фаро като че ли го изчакваше да свърши. Глицки спря за секунда на входа на кухнята, хвърли още един поглед към тялото на госпожа Маркъм, после се доближи към стоящия до умивалника Фаро.
— Джак Лангтри ми каза, че тя е стреляла с пистолета — започна той.
Фаро изви глава настрани.
— Възможно е. Ето го там. Достатъчно близо.
Пистолетът лежеше на пода, на около педя-две от дясната ръка на Карла.
— С дясната ръка ли си служи? — попита Глицки.
Невесел смях.
— Ще трябва да питаш нея.
Глицки реши, че си заслужава отговора.
— Защо не ми кажеш каквото си научил? Така ще ме предпазиш от задаването на други глупави въпроси.
Фаро замълча за секунда, после се изпъна.
— Имаш ли нещо против, ако излезем оттук? Гледката омръзва след час-два.
После прекоси кухнята, премина през голямата трапезария, после през фоайето, където предната врата беше все още отворена и през нея влизаше свеж въздух.
— Добре. Оръжието е револвер двайсет и втори калибър с шест патрона, макар че намерихме само пет гилзи, което съвпада. Според мен е започнала горе със сина си.
— Защо смяташ така?
— Това е единственият изстрел, който се е опитала да заглуши. Стреляно е през възглавницата.
— Ясно. И после какво?
Фаро посочи нагоре. Трапезарията беше обширна и отворена. Таванът ѝ беше на близо седем метра височина, с голям прозорец на покрива. По средата на тази височина около страните на стаята един парапет обозначаваше пътеката към стаята на втория етаж.
— Следващата стая, там накрая — обясни Фаро. — Там са спели момичетата. Близначки. Изглежда след това е влязла там. Не е имало смисъл да се опитва да заглушава първия изстрел, така че вероятно просто е минало бързо.
— После е слязла долу и се е самоубила?
— Преди това кучето — поправи го Фаро.
И изведнъж незначителната подробност, която не можеше да фокусира по-рано в разговора си с Лангтри, проблесна пред Глицки. Дори ако Карла Маркъм смяташе, че светът е прекалено жесток за нея и нейните деца, защо ще застрелва кучето си? Положително не за да му спести страданията, ако продължи да живее. Далеч по-типично щеше да бъде да има оставена бележка до роднина или близък приятел с молба да се погрижи за кучето.