— Господине — попита Фаро, — казахте ли нещо?
— Просто си говоря на себе си, Лен. А нейната собствена рана?
— Зад ухото, от дясната страна. Всичко съвпада. Но няма изходна рана, така че не мога да гадая за траекторията. Страут трябва да проучи всичко това.
— Сигурен съм, че ще го направи — съгласи се Ейб. — Но може ли да те попитам нещо, Лен. Ти подкрепяш виждането на Джак за убийство и самоубийство, така ли да те разбирам?
Но анализаторът поклати глава.
— Тук сме още далеч от приключване, господине. Не виждам нищо, което да изключва подобна възможност, това бих могъл да кажа. Изглежда, че с пистолета е стреляла тя. Никъде няма никакви признаци на борба.
Вдигна рамене, после ги спусна.
— Но не зная. Ако имате по-добро предположение, готов съм да потърся където пожелаете.
— Не знам дали е по-добро предположение — отвърна Глицки, — но ще помоля Страут да провери много внимателно за траекторията и да разбере дали жената си е служила с дясната ръка.
И със собствената си дясна ръка Глицки посочи към участъка зад дясното си ухо.
— Изглежда малко неудобно, не смятате ли?
Харлен Фиск беше извикан от центъра и се бе присъединил към колегите си тук, в къщата, където Глицки им беше възложил да разговарят с Анита Тонг. Сега лейтенантът се присъедини към тримата, които се бяха събрали около масата в къта за закуска.
Прислужницата беше все още видимо разстроена. Когато Глицки бе излязъл от къщата в началото, след откриването на телата, тя почти бе припаднала на плочника, щом чу новината, която ѝ се бе сторила непонятна. Първите няколко минути се връщаше към едни и същи въпроси, спорейки след това с отговорите. Какво значи това „мъртви“? Глицки сигурно греши. Не иска да каже, че те са всички мъртви, нали? Как така всички ще са мъртви, това не е възможно. Не и Йън, най-големият, на седемнайсет години. Той бе достатъчно голям, достатъчно силен, справяше се с всичко, почти мъж вече. Положително би чул, ако някой влезе в стаята, и би се събудил, нали? Сигурен ли беше Глицки, че е видял и двете момичета — Клоуи и Сиги? Може би не е погледнал. Не би ли се върнал горе, за да провери отново? Можеше да има някой все още жив. Анита Тонг бе дребна, възпитана жена. Бе част от домакинството на семейство Маркъм от седем и половина години. Те бяха единствените ѝ работодатели. Живееше на две мили на юг, в Сънсет Дистрикт, и работеше в къщата пет дни седмично — понеделник и вторник ѝ бяха почивни — от осем сутринта до шест следобед.
Като придърпа един стол, Глицки го постави с облегалката напред и го възседна. Хвана историята на госпожа Тонг от момента, когато разказваше на инспекторите, че е предложила да остане за през нощта — той прие, че става дума за миналата нощ — и че слава богу не бе останала.
— Но Карла… госпожа Маркъм… каза, че тя и децата ще се оправят, аз трябвало да си тръгвам. Не очакваха повече посетители.
— Колко души имаше, когато си тръгнахте? — попита Брако.
Госпожа Тонг се замисли за момент.
— Основно обичайната ѝ компания за кафе. А това значи шест други жени. Срещат се всеки петък сутринта. Мисля, че когато научиха, че господин Маркъм… както и да е, те донесоха някакви съдове с храна и си помислих, че може би тя ще поиска да остана, за да ги стопля и да сервирам. Обаче това не стана.
Фиск кимаше, като че ли всичко казано имаше някакво значение. Брако си водеше бележки на сноп жълти листи. С изненада и облекчение Глицки отбеляза, че новите му момчета поне бяха сложили касетофон на масата. Но също така виждаше, че не бяха стигнали много далеч, след като всички отговори на Тонг бяха от този характер. Реши да се обади, да фокусира малко нещата, може би и да им даде малко урок, докато бе там.
— И така, госпожице Тонг — каза той внимателно, — по кое време си тръгнахте?
— Госпожа Тонг — поправи го тя. — Малко преди седем.
— И в къщата, когато си тръгвахте, се намираха само госпожа Маркъм и шестте ѝ приятелки? Никой друг?
Тя се обърна с лице към него.
— Е, и децата, с двама техни приятели. Всъщност, приятели на Йън, не на момичетата.
— Двама, казвате.
— Мисля, че да. Тийнейджъри. Седяха вътре.
— Значи двама приятели на Йън — повтори Глицки. — Знаете ли имената им?