— Единият беше Джоуел Бурил. Постоянно е тук. Другият мисля, че беше Марк, но… — Тя поклати глава.
— А имената на дамите, които се събирали на кафе? — попита Глицки.
Това беше по-обещаващо и госпожа Тонг леко се ободри.
— Ами, най-напред Рут Фицпатрик. Също Джейми Рат. А, и дъщеря ѝ Лекси също бе тук. Тя е в класа на Клоуи. Джейми живее наблизо, зад ъгъла. Мога да ви покажа.
Глицки даде знак с ръка, сигнализирайки на Брако, че трябва да запише тези имена. После продължи към госпожа Тонг:
— Това ще бъде добре, когато свършим тук, ако не възразявате. Сега по отношение на останалите гости. Имаше ли някой друг, когато си тръгвахте? Или бяха само компанията за кафе и приятелите на Йън? И съученичката на Клоуи?
— Е, разбира се, помощникът на господин Маркъм бе там през цялото време — Брендън. Той плачеше и плачеше на моменти по-лошо и от госпожа Маркъм. Бе дошъл и съседът Франк Хусик. Той е много мил човек. Научил за господин Маркъм от радиото и дойде веднага да види дали не може да помогне с нещо.
Госпожа Тонг отвори очи за миг, после кимна на себе си.
— Това са всички, докато бях тук. След това не знам.
— Значи не сте видели доктор Кенсинг? — попита Глицки.
Изражението на госпожа Тонг беше показателно. В реакцията ѝ видимо имаше разпознаване и, както се стори на Глицки, шок.
— Изненада ли ви идването тук на доктор Кенсинг?
Бе ѝ необходим един момент, за да произнесе само „Ами…“ и да замълчи.
Инспекторите изчакаха. Най-накрая тя сви рамене и призна:
— Да, може да се каже.
— И по каква причина?
Госпожа Тонг започваше да потъва в себе си. Главата ѝ леко се бе смъкнала между раменете.
Глицки настоя:
— Познавате ли доктор Кенсинг, госпожо Тонг? Беше ли той приятел на семейството?
— Не точно приятел, не. Не го познавах, но името… Името ми е познато.
Глицки не беше помествал стола си, но някак се създаваше впечатлението, че се е приближил към нея.
— И не очаквахте той да намине? Защо така?
Преди госпожа Тонг да успее да сглоби някакъв отговор, един от инспекторите прекъсна разговора. Нетърпелив да покаже какво е научил, Брако се намеси:
— Бил е дежурен в интензивното отделение, когато Маркъм е починал. Вероятно му се е струвало редно.
Погледът на Глицки би могъл да смрази и пламък. Той обаче отново се обърна меко към събеседничката си.
— Госпожо Тонг, извинете. Какво щяхте да кажете? Защо не сте очаквали посещение от доктор Кенсинг?
— Просто… — Бе доловила напрежението между Глицки и неговите инспектори и това не я правеше по-спокойна. — … Не знам — приключи тя.
В някаква степен това интервю и обажданията на Фиск и Брако можеше един ден да се окажат поучителни за тях — Глицки разбираше това, но в този момент то не му носеше утеха. Пред очите му един добронамерен и готов за сътрудничество свидетел си затваряше устата, защото той не бе в състояние да установи точния ритъм, което бе половината от създаването на общуване. Но все още не беше се отказал да опитва. Бе открехнала мъничко една друга врата и може би щеше да успее да я накара да отвори и нея.
— Добре — съгласи се той. — Но казахте, че доктор Кенсинг не е точно приятел на семейството. Мисля, че така се изразихте. Нали това казахте?
— Така е. Да.
— Бихте ли могли да ни кажете какво имахте предвид?
Той хвърли още един външно добронамерен поглед към помощниците си, но посланието му бе ясно и гръмко: „Мълчете и я оставете да отговаря!“.
— Ами той работеше при господин Маркъм.
— Значи като казахте, че не е точно приятел, имахте предвид, че е по-скоро служител?
Докато тя очевидно обмисляше това, Глицки поясни мисълта си допълнително:
— Но не искахте да кажете, че не е точно приятел, защото е по-скоро враг?
Изчакаха и този път огледът на мисис Тонг около масата разкри едно всеобщо, изпълнено с надежда внимание, което я подтикна към по-откровен отговор.
— Името му се споменаваше понякога — започна тя — сред Карла и нейните приятелки. Нямаше как да не чуя, когато им сервирах, нали разбирате? Всъщност не толкова неговото име, колкото името на жена му.
Внезапно друга мисъл я осени.
— Трябва ли да говоря за това? Дали не е нужно да има адвокат с мен?
Глицки незабавно се справи с това препятствие.
— Не мисля, че се налага, госпожо. Не сте направили нещо лошо, не ви заплашва никаква неприятност.
Успокоявайки я така, той веднага се върна към разпита, надявайки се, че новият въпрос ще надделее над проблема с адвоката.
— Защо се споменаваше съпругата на доктор Кенсинг по време на сбирките на кафе?