— Знаете ли, може да се появят на работата ви или у дома. Могат да почукат на вратата ви с призовка или разрешително за обиск. Ако се случи нещо такова, не казвайте нищо. Не им позволявайте да ви сплашат. Винаги можете да се обадите по телефона.
Устата на Кенсинг леко увисна. Той въздъхна тежко, поклати глава.
— Това започва да ми звучи като сериозен мач.
— Не. Мачът е игра. — Харди всякак се стремеше да насърчава клиентите си, но не искаше Кенсинг да остава със заблудата, че която и да е част от едно разследване на убийство може да бъде нещо небрежно. — Но от това, което съм чул, с вас всичко е наред. Не сте карали колата, а това е, което го е убило. Жена му не е имала нищо общо с вас, нали? Така. Значи най-важното е да се казва истината. Само дето можете да прескочите онова за капачките на коленете.
10
Джон Страут уплътняваше обедната си почивка, като правеше аутопсия на Тим Маркъм. Уврежданията, нанесени на тялото от съприкосновението му с колата, която го беше блъснала и избягала, и след това с контейнера за смет, бяха сериозни. Черепът беше счупен на две места и множество порезни рани бяха белязали лицето, което, помисли си съдебният лекар, може би е било необичайно красиво в живота — широко чело, силно очертана линия на челюстта и цепната брадичка.
Маркъм беше ударен отзад, отляво на таза, който се беше счупил при сблъсъка заедно със свързаната с него от тази страна бедрена кост. Изглежда тялото за момент бе отскочило към капака или предното стъкло на колата, което вероятно бе причинило една от фрактурите на черепа. Другите вероятно се бяха получили, когато тялото беше завършило своя кратък полет, предполагаше Страут. Дясното рамо бе излязло от ставата и три ребра от дясната страна бяха счупени.
От вътрешните органи, освен храносмилателната система, само сърцето, левият дял на белия дроб и левият бъбрек се бяха отървали от увреждания. Десният бял дроб бе смачкан, а далакът, черният дроб и десният бъбрек бяха повече или по-малко засегнати. Страут, със своя четирийсетгодишен медицински опит, бе на мнение, че само някакво чудо бе позволило на Маркъм да оцелее до спешното отделение. Смяташе, че загубата на кръв или вътрешните увреждания — или шокът от всичко това заедно — биха били сами по себе си достатъчни, за да причинят смърт. Но Страут бе методичен и грижлив човек. Дори ако Тим Маркъм не беше важна личност, съдебният лекар нямаше да постави подписа си под някакъв официален документ, докато не се убеди, че с възможната за човека най-голяма точност е определил основната причина за смъртта. За тази цел бе поръчал стандартната серия изследвания на проби от кръвта и тъканите. Докато изчакваше резултатите, започна по-старателен втори оглед на уврежданията на вътрешните органи.
Един особено впечатляващ хематом отзад на черния дроб бе привлякъл цялото му внимание, но с крайчеца на съзнанието си той забеляза своята асистентка Джойс, която се приближаваше по дългия коридор на моргата. Когато спря до него очаквателно, той продължи за миг прегледа, после констатира с провлечен глас:
— Само това тук е можело да свърши работата. Без нищо друго.
След това, като вдигна поглед и видя изражението ѝ на загриженост и тревога, той се отклони от работата си.
— Какво има, мила?
Джойс беше нова в екипа, но не чак толкова нова, колкото оборудването, което неотдавна бяха закупили, за да усъвършенстват лабораторията. Под ръководството на Страут през последните няколко дни Джойс беше извършила няколко теста за настройката на тези уреди, които осъществяваха прецизни изследвания за кръв и тъкани. Тъй като днес на масата му бе тялото на Тим Маркъм, бе дал на Джойс образци от неговия труп.
Сега тя изглеждаше крайно нервна и за момент Страут си помисли дали не е счупила някоя от скъпите си нови играчки.
— Каквото и да е, не може да е толкова лошо — каза той. — Какъв е проблемът?
Тя му показа хартиена лента — резултатите от лабораторното изследване, което бе направила.
— Сигурно аз съм сбъркала нещо. Защото нали машината… — Мисълта ѝ увисна в пространството.
Страут взе листа, хвърли поглед върху числата, видя какво му показваше тя и смъкна предпазните ръкавици.
— Това ли е точната бройка?
— И аз това исках да ви попитам. Възможно ли е да е така? Два пъти го направих, но сигурно нещо съм сбъркала.
Погледът му се спря на лицето ѝ, после се върна на листа, който сега вече бе взел в ръка и изучаваше много внимателно.
— Това е от кръвта на господин Маркъм?