— Да, господине.
— Гледай ти! — прошепна той главно на себе си.
От моргата Страут продължи надолу по външния коридор, който свързваше кабинета му със задния вход на Съдебната палата. Беше се появил смразяващ следобеден бриз, но той почти не го забеляза. След като премина през охраната и детектора за метал, реши да заобиколи асансьорите. Насочи се направо към стълбите, които изкачваше, като вземаше по две стъпала наведнъж. Глицки не беше в кабинета си. Както бе нормално в средата на деня, в отдела дежуреха само двама инспектори и никой от тях не бе виждал лейтенанта този ден. Страут се поколеба за секунда, помоли инспекторите да предадат на Ейб да му се обади, щом се появи, после се завъртя кръгом и се спусна отново по стълбището.
На долния етаж бе допуснат до светилището на областния прокурор. По дяволите, бе дошъл чак дотук, все с някого трябваше да поговори — и след минута стоеше пред бюрото на Трея Гент и я питаше дали Кларънс Джакман е свободен в стаята си зад съседната врата. Било изскочило нещо много интересно. Но още преди тя да му отговори, изражението ѝ му подсказа, че днес няма да е късметлия.
— Цяла сутрин беше на съвещание, Джон, и цял следобед са му планирани други срещи. Това е всъщност работата на областните прокурори, нали разбираш. Те не раздават правосъдие. Те ходят по заседания.
Страут намираше госпожица Гент — или може би беше госпожа Глицки — за много красива тъмнокожа мулатка, с няколко капки азиатска или индийска кръв, примесена някъде след предците ѝ. Сега тя му се усмихваше добронамерено.
— Мога ли с нещо друго да ви бъда полезна?
Той помисли малко.
— Знаете ли къде се е дянал Ейб?
Тя поклати глава.
— Излезе от къщи тази сутрин с един от инспекторите си. Оттогава не съм го чувала. Защо?
Макар че тя знаеше отговора. Страут искаше да се види със съпруга ѝ, защото той бе шеф на отдел „Убийства“. Нямаше никакво съмнение, че онова много интересно нещо, дето беше изскочило, не бе някаква гореща борсова новина.
Върлинестият господин въздъхна, после се оттегли настрани и като получи разрешението ѝ, се отпусна в едно от креслата за чакане, наредени край вратата.
— Трябва да си поема малко дъх. Качих се дотук по стълбите, което на моята възраст невинаги е препоръчително.
— Трябва да е било нещо важно — каза Трея, като се надяваше това да прозвучи деликатно.
Но на Страут не му трябваше никакво подканяне. Той просто нямаше търпение да си излее приказките.
— Спомняте ли си дискусията, която имахме всички онзи ден при Лу за групата „Парнас“?
Тя, разбира се, си спомняше. Господин Джакман все още обмисляше своите възможни ходове.
— Е, стойте и гледайте. Ще стане много по-интересно след една нюйоркска минута.
В няколко изречения Страут ѝ изложи същността на въпроса и когато приключи, тя попита:
— Калий? Какво означава това?
— Това означава, че колата, която го е блъснала, не го е убила, макар че би могъл да умре от тези рани по-нататък, ако го бяха оставили на мира. Но не са го оставили.
— Не би ли могло да е случайност? Някой просто да е сбъркал спринцовката?
Той сви рамене.
— Вярно, всичко е възможно. Но умишлено или не, бил е натъпкан с калий и работата е там, че това може да изглежда доста естествено, дори ако се прави аутопсия. Така че навярно ще се сетиш къде може да е съпругът ти. Той със сигурност ще се радва да узнае.
Когато Джакман научи новината за калия, помоли Трея да натовари Ейб в колата му и да му каже да отиде в кабинета му веднага щом стигнат до центъра. След това се бе обадил на Марлин Аш и Джон Страут, двамата се бяха отзовали на повикването и вече също бяха тук.
Беше седем без петнайсет и освежаващият следобеден бриз се бе преобразил в смразяваща виелица, чието съскане се чуваше ясно дори в почти херметически затворения кабинет на областния прокурор. Джакман стоеше до прозореца на кабинета си и гледаше надолу към все още гъстото движение под него на улица „Брайънт“, когато първите едри капки дъжд, сякаш метнати с голяма сила, експлодираха под стъклото пред него. Той неволно отстъпи назад.
Долавяше жуженето на напрегнатия професионален разговор зад гърба му. Откритието за калия бе достатъчно необичайно, но когато Глицки най-после се бе отзовал на повикването на Трея и бе разказал къде е бил цял ден и какво се е случило на семейство Маркъм, чувството за надвиснала криза сякаш се понесе през Съдебната палата като цунами. Почти по същото време, когато Ейб разказа на Трея за семейство Маркъм, новината за трагедията заля улиците и в кабинета на Джакман заваляха обаждания отвсякъде — от вестници, телевизии, радиостанции, от кабинета на кмета, надзорния съвет, шефа на полицията.