Глицки се усмихна на всички, без да успее да заблуди никого.
— Е, с това уверение — каза той, докато се изправяше, — най-добре да ходя да си върша работата.
Втора част
11
Харди натисна копчето на будилника, за да спре звъна му. Като отхвърли завивките, застави се да се изправи, за да не се поддаде на желанието да полегне отново само за минута. Франи измърмори нещо зад него и той почувства ръката ѝ да се плъзва по долната част на гърба му. Той се протегна назад, стисна за миг ръката ѝ, после се отпусна и стана.
Къщата изглеждаше тъмна. Постоя за момент, събирайки сили, за да тръгне. Отвън пристъпи на свеж вятър караха прозорците да похлопват. Бурята все още продължаваше.
След като си взе душ и се обръсна, той навлече панталоните и ризата си в банята, за да безпокои останалите колкото е възможно по-малко. Не си спомняше ясно, но му се струваше, че спа зле. И още не бе се събудил напълно. Франи също още не бе се размърдала и той си помисли, че ще слезе долу и ще ѝ донесе чаша кафе. Така щяха да имат няколко минути спокойствие заедно преди всекидневния маратон за изпращане на децата на училище. В кухнята запали лампата и нахрани тропическата рибка. Дългият коридор към предната врата изглеждаше особено тъмен, но той вече си бе извадил заключение, че е от времето, така че повече не му обърна внимание. Когато отвори вратата, отбеляза със задоволство, че „Кроникъл“ бе успял да стигне до портата му — което в никакъв случай не бе всекидневно събитие. Може би това бе добър знак. Днес щеше да има късмет.
Но, господи, помисли си той, колко тъмно бе.
Често бе изразявал убеждението си, че едно от най-великите съвременни изобретения е автоматичната кафемашина, която започваше да приготвя решаващата сутрешна напитка кажи-речи още с иззвъняването на будилника, така че когато стигнеш до нея, то вече да е готово. Но когато се върна до кафемашината, се спря намръщен. Каната бе празна. Нещо по-лошо, малката зелена лампичка „Програма“ все още светеше — а когато машината преминаваше в режим „Приготвяне“, светваше червено. Какво ставаше? Ясно си спомняше как снощи бе сложил кафе, преди да си легне, и сега се наведе, присвил очи, за да провери часовника.
4:45.
Обърна се и погледна нагоре големия часовник на кухненската стена. Същият час. Накрая реши да провери и ръчния си часовник и получи трето потвърждение. Беше пет без петнайсет, четвъртък сутринта, и той бе напълно разбуден, облечен и нямаше къде да ходи. И всичко това — единствено защото някой очевидно бе променил времето на будилника му. Когато разбереше кое от децата го е направило, извършителят щеше да си плати здравата. Почти бе готов да събуди двете си деца, да разкрие виновника и да извади уредите за мъчение.
Ей това му бе добрият късмет. А на всичко отгоре трябваше още да чака проклетото кафе да се свари. Като нямаше какво друго да прави, освен да си убие времето, ядосано отвори вестника и го хвърли на кухненската маса. Докато сядаше, отбеляза, че наистина е още тъмно. Сега поне знаеше защо. И тогава забеляза заглавието. „Смъртта на здравен шеф определена като убийство“. С подзаглавието за калия вече знаеше всичко, което му е необходимо, но прочете и цялата статия. Новият му клиент се споменаваше само веднъж, като дежурния лекар в интензивното отделение, но и този един път бе достатъчен. Харди започна да се тревожи.
Придружаващата статия за семейството на Маркъм допълни още повече притесненията му. Вестникът описваше събитието доста двусмислено, като се намекваше, че има данни, уличаващи съпругата в убийство и самоубийство — поредната безсмислена американска трагедия, причината за която може би никога нямаше да се установи. Но дълбоко в себе си Харди чувстваше, че обявяването на смъртта на Маркъм за убийство правеше всички заключения относно обстоятелствата и причините за него в семейството решително преждевременни.
Когато свърши втората статия, поседя замислен няколко минути. После се изправи, сипа си чаша кафе, върна се на масата и зачете колонката на Джеф Елиът.
Като медицински директор на „Парнас здраве“ — притиснатата отвсякъде здравна организация, която има договор да осигурява градските служители — през последните месеци доктор Малачи Рос е под постоянен натиск. Като се почне от първоначалния му и впоследствие отменен отказ да разреши покриването на разходи по рецепти за „Виагра“ и се стигне до много по-сериозния инцидент с бебето Емилия в болницата „Портола“, неговите бизнесрешения попадаха почти непрекъснато под огъня на различни потребителски, обществени и контролни организации, включително и на нашия вестник. Сега, след смъртта във вторник на шефа на „Парнас“ Тим Маркъм и избирането на Рос на този пост в борда на „Парнас“, изглежда като че ли истинските му неприятности едва започват. (Тъкмо преди предаването на този материал за печат „Кроникъл“ научи, че смъртта на Маркъм се разглежда като убийство от полицейското разследване.)