В началото на миналата седмица като един от своите последни официални актове господин Маркъм представи на градската управа сметка, надхвърляща тринайсет милиона долара за по-рано неустановена доболнична помощ в клиниките в различни квартали. Според източник от кабинета на областния прокурор документацията към тези сметки съдържа „най-малкото нередности“, а много е възможно и „измама“. В същото време „Парнас“ поиска увеличаване на разноските за всеки осигурен градски служител с двайсет и три долара месечно, което, ако се одобри, би представлявало една допълнителна тежест от седемстотин хиляди долара на градския бюджет.
В същото време проблемите на „Парнас“ и на неговата главна болница „Портола“ продължават да растат. В интервю във вторник вечерта доктор Рос призна, че медицинската организация е затънала в дълбока финансова криза, макар че нарече лишаването от заплащането на някои лекари в „Парнас“ „програма за доброволни заеми“. Друг източник — лекар от организацията — коментира това малко по-различно. „Разбира се — заяви той. — Доброволно е. Доброволно даваш заплатата си назаем на компанията, иначе те уволняват.“
Независимо от това Рос остава убеден, че „Парнас“ може да преодолее кризата. „Нашата цел е максимум добро за възможно най-много хора“, заяви той. На въпроса дали вижда конфликт между бизнесинтересите на организацията и потребностите на нейните пациенти, Рос отговори: „Компанията трябва да покрива разходите си, за да може да продължи да си върши работата“.
Тъй като бизнесът на „Парнас“ е свързан с градската управа, данните за нейните финанси са достъпни за обществеността. Миналата година средната годишна заплата на щатните лекари в „Парнас“ е била деветдесет и осем хиляди долара. Средният доход на член на управителния съвет — а такива има трийсет — достигат почти триста и петдесет хиляди долара, включително премиите, което прави разход на компанията около десет и половина милиона. Като шеф покойният господин Маркъм е получавал най-висока заплата — 1,4 милиона, а доктор Рос е втори с 1,2 милиона като заплата и премии за добра работа.
Представете си колко щеше да получава, ако „Парнас“ не беше на ръба на банкрута.
Глицки бе в асансьора, когато вратата се отвори на четвъртия етаж и той се оказа лице в лице с Дизмъс Харди, който му съобщи:
— Току-що те търсих в кабинета ти. Нямаше те.
— Не може да бъде — възрази Глицки, излизайки от асансьора. — Кога?
— Току-що.
— И ме нямаше в моята стая?
— Нито следа от теб.
— Едно от нещата, за които винаги съм ти се възхищавал, е зоркият поглед към детайлите.
Двамата закрачиха заедно по посока към отдел „Убийства“.
— А някое друго? — полюбопитства Харди.
— Какво друго?
— Нещо друго, за което да ми се възхищаваш. Щом казваш „едно“, значи има и друго.
Глицки го огледа, повървя няколко крачки и поклати глава.
— Размислих и реших, че е само това. Набито око за детайлите.
В отдел „Убийства“, в стаята на Глицки, Харди зае един от сгъваемите столове пред бюрото и огледа критично наоколо.
— Можеш да си окачиш някоя и друга картина — подхвърли той. — Малко е потискащо.
— Харесва ми да е потискащо — отвърна Глицки. — Това скъсява срещите. Което ме подсеща — той посочи към препълнената кутия за входяща кореспонденция, — че това ми е работата за днес и вече съм изостанал. С какво мога да ти бъда полезен?
— Острият ми поглед за детайлите ми казва, че тази сутрин не си в много дружелюбно настроение, така че ще премина направо към целта. Доколкото разбирам, Брако е един от твоите пътни полицаи.
— Правилно разбираш. — Той се пресегна към документите в кутията. — Е, отбий се, когато поискаш. Беше ми много приятно.
— Още един въпрос. Какво знаеш за Тим Маркъм?
Глицки спря да рови сред книжата си, наклони леко глава настрани и се намръщи.
— Ти кого представляваш?
— Ерик Кенсинг.
— Страхотно. И откога е това?
— Отскоро.
Глицки седна, наведен напред на стола си, и прокара ръка по белега си.
— Доколкото си спомням, последния път, когато говорих с теб за един случай на този етап, загубих работата си за две седмици.