— Вярно. Но постъпи правилно.
Преди една година Глицки бе пуснат в служебен отпуск, след като бе показал на Харди видеозапис на спорното признание на неговия клиент, преди кабинетът на областния прокурор да бе дал разрешение за неговото огласяване.
— А и нали знаеш какво винаги казваше Дейви Крокет? „Увери се, че си прав, и после давай напред.“
— Винаги съм мислел, че това е най-глупавото нещо, което съм чувал някога. Затворите са пълни с хора, които мислят като стария Дейви. Чингис хан сигурно е имал същия девиз.
— И е бил голям вожд. Имам само две бързи въпросчета. Няма да ти докарат уволнение. Обещавам.
— Задай единия и ме остави аз да преценя. И бързичко, ако е възможно, макар историята да учи, че не е възможно.
— Има ли опасност за Кенсинг?
Глицки кимна.
— Това не беше никак лошо от твоя страна. — После вдигна рамене. — Е, независимо от това какво мислим сега за убийството на Маркъм, бих казал, че клиентът ти е човек, който определено трябва да се срещне с адвокат, дори само по въпроса за недобросъвестната практика. Освен това… — Глицки хвърли поглед към вратата, за да се увери, че е затворена, после отново заговори на Харди: — Предполагам, че ти е казал, че има мотив. — Той направи пауза, после изплю камъчето. — А освен това е и последният човек, който е бил със семейството.
— Имаш предвид семейството на Маркъм? Вестникът намеква, че това е дело на разстроената съпруга.
— Да. Четох го. — Глицки се облегна назад. — Мисля, че си получи отговора на въпроса.
— Смяташ, че не е съпругата? И че ако не е тя, то това е същият човек, който е премахнал съпруга?
— Още нищо не смятам. Предпочитам да не бързам със заключенията.
— Но ако моят клиент е заподозрян за Маркъм, тогава той е…
Глицки го спря.
— Не говорим за това, Диз. Доста надхвърли лимита си за въпроси. Край.
— Добре. Това не е въпрос. Чух се с Кенсинг тази сутрин, преди още да е излязъл от дома си. Иска да говори с теб.
— Естествено, че ще иска. А аз съм кралицата на Бавария. Ще му позволиш ли?
— Казах му, че идеята му е глупава. Бях дори малко груб. Но сигурно си чувал — лекарят знае най-добре. Вярва, че ще изслушаш разказа му и ще го оставиш на мира. Той е свидетел, не заподозрян.
— Говорим ли за имунитет на този етап?
— Не, нищо такова. Не е направил нищо лошо. Той е свидетел.
— И най-добрата защита е доброто нападение.
Харди сви рамене. Идеята не беше негова. Знаеше, че Глицки може да си помисли така, но смяташе, че работата му в този момент е да смекчи притесненията на Кенсинг и да уреди разговора в неговия график.
— Така че какво ще кажеш в моя кабинет в извънработно време?
Глицки помисли, после кимна.
— Добре, става.
— И той е свидетел, а не заподозрян.
— Мисля, че това вече го каза няколко пъти.
— Но ти не си казал, че го приемаш.
— Ех, това око за подробностите — отвърна Глицки. После се облегна назад. — Той е това, което е, Диз. Боя се, че ще трябва просто да оставим нещата и да видим как ще се развият.
След като излезе от отдел „Убийства“, Харди слезе в кабинета на Джакман, за да види дали не би могъл да попадне на някои потенциално полезни новини, свързани с поредния му клиент. Не беше много вероятно, но областният прокурор бе относително неопитен в криминалните въпроси и би могъл непредпазливо да изпусне нещо, ако той и Харди небрежно си побъбреха приятелски. Във външния офис на Джакман Харди спря на вратата. Трея бе на телефона, отговаряше „Да, господине“ многократно на някого, усмихна се за поздрав и вдигна пръст за знак „Само секунда!“. Харди влезе, приближи се до нея, целуна я по бузата и седна на стола до вратата към Джакман. Трея продължаваше да дава подходящите отговори с контролиран професионален глас, но въртеше очи и правеше физиономии, докато приказваше.
Наблюдавайки я, Харди се усмихна.
Когато първата жена на Глицки почина, Харди не можеше да повярва, че някога някоя жена би се доближила до Фло като също така подходяща партньорка на неговия най-добър приятел. Но за по-малко от година Трея бе спечелила и него, и Франи. Тя не само че бе уверена и наясно с нещата, но и имаше чувство за хумор, което успяваше много да смекчи острия като бръснач характер на Ейб.
Най-накрая тя затвори телефона.
— Кметът — обясни тя. — Винаги питат за мнението ми по разни въпроси. — После хвърли питащ поглед. — Имаше ли уговорена среща? Очаква ли те Кларънс? Нямам те записан тук.