— Не. Просто се отбих да видя дали няма минутка да си поприказваме.
— Не мисля, че днес ще има време за приказки. Току-що ми каза да отговоря на собствената му жена, че го няма. — Тя се усмихна мило. — Може би ще го направиш по нормалния начин и ще си предвидиш нещо?
— Бих го направил, но не знам кога ще съм отново в сградата.
— Ще ти дам една идея, Диз. Би могъл да си планираш кога да бъдеш. Известно е, че другите правят така.
— Но Кларънс и аз се знаем отдавна. Приятели сме.
— И той така те чувства.
— Просто не искам да виждам как спонтанността изчезва от нашите отношения.
Трея кимна с разбиране.
— И Кларънс е такъв. Непрекъснато се оплаква от това. Ще те запиша за утре в три. Тогава можете да си поговорите по въпроса.
Телефонът на бюрото ѝ иззвъня и като махна на Харди за довиждане, тя вдигна слушалката.
Завърнал се в кабинета си, Харди се обади в аквариума и установи, че акулата Франсис е жива и здрава и плува със собствени сили. Пико обаче не се признаваше за победител.
— Нищо не е ял, негодникът. Плуването си е плуване, но трябва и да се яде.
— Откъде знаеш, че е „той“?
— А ти защо мислиш, че съм уредник тук? Може би случайно заради докторската степен по морска биология? Заради умението да различавам мъжки от женски риби? Нещо такова?
— Винаги съм мислел, че е заради настъпателната ти действеност. С какво се опитваш да го храниш?
— С рибешка храна. — Пико очевидно бе приключил с приноса на Харди по темата. — Може ли да поговорим за нещо друго? Как мина с Ерик?
Харди сбърчи чело, тонът му стана по-сериозен.
— Трябва да ти кажа нещо. Колко добре го познаваш?
— Доста добре. От години е нашият семеен лекар. Бяхме по-близки, искам да кажа като общуване, преди той и Ан да се разделят. Защо питаш?
— Мислиш ли, че би могъл да убие човек?
Пико изръмжа.
— В никакъв случай. — Пауза. — Искаш ли да ти разкажа нещо, за да разбереш какъв човек е?
— Страшно искам, особено ако ще го покаже в добра светлина.
— Добре. Спомняш ли си, когато Дани за пръв път започна с неговите проблеми?
— Естествено. — Големият син на Пико бе вече на седемнайсет, но преди десет години му бяха открили левкемия. Харди си спомняше моментите на страшна драма, свързани с диагнозата и лечението, което бе довело до трансплантиране на костен мозък и в крайна сметка до ремисия. — Кенсинг ли беше лекарят?
— Да. Но може би не знаеш, че Ерик постави предварителната диагноза много по-рано, отколкото някоя комисия би одобрила лечението, което той определи. Казваха, че е прекалено скъпо. Искаха да се изчака, да се направят още изследвания и така нататък. И знаеш ли какво направи Ерик?
— Кажи ми.
— Смяташе, че не можем да чакаме. Ако се бавехме, Дани можеше да умре. И той излъга.
— Излъга кого?
— Здравната организация. Кога за последен път си чувал за лекар да си рискува заплатата, за да спаси пациент? А Ерик го направи. Написа данните на Дани така, че да изглежда, че левкемията е по-напреднала, отколкото беше. Ако беше сгрешил и похарчил сума ти пари на своята организация, щеше да съжалява. Но ако беше прав, Дани щеше да оживее. — Пико овладя малко гласа си. — Така че ето какъв човек е Ерик, Диз. Имай го предвид. Прави такива неща през цялото време. Боже мой, той ходи на посещения по домовете. Разхожда ми акулите. Ако питаш за моето мнение, тоя човек е най-малкото светец, ако не и гарантирано герой.
Но когато Харди затвори телефона, една мисъл започна да го измъчва. Разказът на Пико имаше обратна страна. Кенсинг можеше да е светец и герой, но един добър обвинител при кръстосания разпит нямаше да пропусне да наблегне върху факта, че лекарят се е оказал способен на продължителна и сложно замислена измама. Бе фалшифицирал медицинска документация и вероятно измамил собствения си работодател, навярно с хиляди долари. А щом веднъж го е направил за Дани Моралес, можеше да се предполага, че го е правил и за много други пациенти. И че поне в някои от тези случаи имаше голяма вероятност да не е прав.
Огромният кабинет на Дейвид Фрийман бе облицован с полирана ламперия от старо дърво, бургундски драперии обрамчваха двата прозореца, насред които се разполагаше покритото с кожа бюро с крачета, оформени като лъвски лапи. По-голямата част от неговите четири и половина квадратни метра бяха отрупани с книжа, папки, пепелници, кутии за входяща и изходяща кореспонденция, разни предмети, с които затискаше хартиите, снимки със знаменитости, два телефона. Напълно зареденият бар за напитки включваше винарска изба с контролирана температура, наливна бира „Анкър Стийм“, два овлажнителя за пури и кафемашина за еспресо. Двата къта за сядане позволяваха на клиентите — и адвокатите опоненти — избор между официална и неофициална обстановка. Подът беше застлан с персийски килими. На различни пиедестали и масички имаше сувенири от богати и благодарни клиенти, трупани в продължение на половин век. Скулптура от Буфано на Свети Франциск Асизки благославяше стаята от единия ъгъл. Подборка от оригинални еротични литографии на Джон Ленън внасяше известен контрапункт. В стъклена витрина във византийски стил изложба от така наречени „оръжия на убийството“ („така наречени“, защото всичките им съответни притежатели бяха оправдани) свидетелстваха красноречиво и мълчаливо за майсторството на Фрийман в съдебната зала. Обстоятелството, че Дейвид е могъл да ги придобие от обвинението и полицията след спечелването на случаите, беше допълнително доказателство за неговата известност.