Харди опря единия си крак върху коляното на другия и отпи от чашката еспресо, после я постави на облегалката на канапето. Неговият хазяин бе направил една чаша и за себе си и я беше отнесъл до бюрото си, където духна веднъж кафето и, погълнат от някакви документи, отпи голяма глътка. След което постави чашката грижливо точно в средата на малката порцеланова чинийка. Близо минута, ако не и повече, Фрийман не вдигна глава, обръщаше страниците пред себе си, отбелязваше от време на време нещо, промърморваше от време на време по някоя дума на себе си, спорейки или съгласявайки се с това, което четеше.
Наблюдавайки го как работи, Харди отново бе поразен от почти детинската енергия и ентусиазъм на този човек. Фрийман бе на седемдесет и шест години. Занимаваше се с право вече в продължение на петдесет години и макар че бе видял всичко, нещата в професията, които не го въодушевяваха, бяха съвсем малко. Идваше в кабинета си всеки работен ден някъде около седем часа и ако не отидеше в съда, което правеше колкото може по-често, оставаше на бюрото си до късно на обяд, а и често се връщаше за една-две вечерни чашки, прехвърляйки набързо двайсетина страници записки или кореспонденция.
Харди имаше впечатлението, че за осемте години, през които работеха заедно, старият човек се бе смалил с десетина сантиметра и бе наддал седем-осем килограма. Имаше рядка дълга бяла коса, която почти стигаше да се направи на плитка. Ако оставеше и веждите си да растат, може би същото би могъл да стори и с тях. Пословичен с небрежното си облекло („Съдебните заседатели нямат доверие на изисканите дрехи“), той предпочиташе кафяви костюми, най-често избрани от евтини магазини, независимо дали му бяха съвсем по мярка. Никога не ги гладеше. Пушеше или дъвчеше пури непрекъснато и пиеше поне по бутилка вино сам всеки ден в офиса си. И обикновено повече от половината на обяд и останалото на вечеря. Никога не правеше гимнастика. Кожата на ръцете и лицето му бе изпъстрена с жълтеникави петънца. Днес имаше следи от кръв около яката си от порязвания при бръсненето. Докато го гледаше, Харди си помисли, че той бе най-щастливият и може би най-здравият човек на планетата.
А и умът му не даваше засечка.
— Добре ли си, Диз? Успяваш ли да се наспиш?
Харди беше убеден, че го бе гледал през цялото време, но не го бе забелязал да вдига поглед. Нямаше смисъл да навлиза в темата, грешката с будилника, целия въпрос за децата в човешкия живот. Ако започнеше да се жалва, Фрийман би казал само: „Сам си си го постлал. Оправяй се“. Така че Харди се задоволи със:
— Следобедна отпадналост, нищо повече. А и станах рано.
— Дано да е било срещу хонорар — каза Фрийман. Той посочи към барчето: — Ако искаш още една чашка, заповядай. Междувременно, като стана дума за сметките, на твое разположение съм, но говори бързо. След четирийсет минути трябва да съм във Федералния съд. Обжалването на Латъм, Бог да благослови сърцето му на богаташ и убиец. И така, какво те разбуди?
Харди преразказа накратко срещата си с доктор Кенсинг и възрастният човек изцъка неодобрително.
— Говорил си с нов клиент повече от час. Дори де факто си поел случая му. Евентуално заподозрян за убийство. И темата за заплащането не е повдигната изобщо?
В света на криминалното правораздаване човек си прибираше хонорарите предварително. Харди бе експериментирал един-два пъти да не бъде толкова стриктен по тази точка и бе установил, че общоприетото разбиране се бе оказало вярно. Ако успееш и отървеш клиентите си, повече не им трябва адвокат, така че защо да ти плащат? От друга страна, ако не успееш и отидат в затвора, за какво да ти плащат пък тогава? Така че човек обикновено предпочиташе нехайно да спомене думата „договор“ някъде в първите шест решаващи минути след запознанството. Фрийман, като любезен ментор, просто му напомняше.