Брако се вмести в паузата:
— Харлен казва, че познавате госпожа Рос. Питам се дали не бихте ни разказали малко за нея, преди да отидем да разговаряме?
— А защо ще правите това? Тя положително не е заподозряна в каквото и да било.
Фиск отговори откровено.
— Лейтенант Глицки ни държи, така да се каже, изкъсо. Това е първият ни истински случай и мисля, че иска ние да работим по страничната линия. Да не стреснем някой важен свидетел с наивни въпроси.
— „Парнас“ може да е част от мотива, ако има такъв.
Тонът на Брако беше уверен, като че ли се бе занимавал с нещо подобно сто пъти до този момент.
— Но Нанси Рос? — попита Уест. — Дали въобще е била там, когато Маркъм е умрял? Би трябвало да се е намирала в болницата, нали така?
— Тя не е заподозряна — повтори Фиск. — Ние просто се интересуваме от личните отношения в „Парнас“, така да се каже. Играчите. Дали няма да има нещо там.
— Е… — Тя остави чашката си. — Аз всъщност не познавам Малачи Рос, макар, разбира се, да сме се срещали няколко пъти. От друга страна, познавам доста добре Нанси. Тя е прекрасен човек. Много е активна — имам предвид, в социален план. На обществени начала помага на настоятелството на операта, фондацията за бъбречни заболявания и някои други благотворителни организации, предимно от медицински характер. — Уест леко присви очи. — Мога също да ви кажа, че в политическо отношение също е верен човек. Боя се, че няма да съм ви много добър източник да научите нещо лошо за нея.
— Ние не търсим нещо лошо — увери я Брако. Макар мисълта да изрови нещичко му допадаше, не тук бе мястото да го прави. — Тя била ли е медицинска сестра, между другото?
Уест поклати глава.
— Не знам Нанси някога да е работила, за да си изкарва прехраната. Искам да кажа, някаква истинска работа. Никога не ѝ се е налагало. Тя по рождение е заможна.
— Дори когато съпругът ѝ е бил млад? За да помага? — попита Брако.
Уест се засмя.
— Когато съпругът ѝ е бил млад, инспекторе, Нанси е била бебе. Тя е втората жена на господин Рос. Бих се учудила, ако има и трийсет и пет. — Някаква мисъл помрачи лицето ѝ. — Родителите ѝ не бяха много доволни от брака. Спомням си, говореше се, че парите оттам секнали. Не им харесала идеята Нанси да е трофейна съпруга на един по-възрастен мъж и я отрязали напълно. Искам да кажа, с парите. Не че това е имало значение, както се оказа. Малачи печели много добре, както сега целият град знае.
Тя поклати глава съчувствено.
Харлен най-после намисли въпрос.
— Тя работи ли нещо със съпруга си? За „Парнас“?
Надзорничката поклати глава.
— Не бих казала, поне не нещо конкретно за компанията. Но непрекъснато се среща с хора и предполагам, че в някаква степен това е част от неговия бизнес.
— Непрекъснато? — попита Брако.
Тя кимна.
— Не знам как се справя с тия малки деца — има две близначки, мисля, че са на около шест години, — но вероятно с гувернантките… — Тя събра мислите си за момент. — Но да се върна на въпроса ви. Бих казала, че дава по един наистина голям прием веднъж месечно, а по-дребните неща — благотворителните акции — са два-три пъти седмично.
Брако не познаваше този начин на живот и някак си не го разбираше.
— И това повечето време?
— Да. Когато е в града.
— А иначе къде е?
— Ами… — Тя се усмихна и отвори дланите си пред себе си. — Ами където иска да отиде, бих казала. Имат второ жилище, наистина страхотно. Била съм там, шестстотин-седемстотин квадратни метра — на брега на езерото в Тахо. Знам, че те — или тя и момичетата — прекарват Коледата в Аспен или Парк Сити. Имат собствен самолет, доколкото знам.
Дарел Брако притича през дъжда с партньора си, стигна до колата и седна на мястото си. Когато Харлен закопчаваше колана си до него, погледите им се срещнаха.
— Страхотно!
— Истински пари — съгласи се Фиск. — Истински живи пари.
— Собствен самолет? И аз искам да си имам самолет.
— Как обаче ще плащаш за горивото, та да летиш някъде?
— Да, има го това.
Брако влезе в движението. Дъждът продължаваше, като че ли никога няма да спре, изливаше се на потоци пред тях. Беше почти обяд, а все още мрачно като привечер, и скоро изражението на Брако влезе в синхрон с времето.
— Но ние знаехме, че са богати още от началото, нали? Не знам какво друго получихме.
Фиск се замисли.
— Пихме по едно кафе, по-хубаво от това в „Работилницата на Ед“.