— Е, поне това.
Заключението, особено когато идваше от Фиск, можеше да се приеме за добро. Най-после работеха по истинско убийство, а не някаква разновидност на автопроизшествие. И наистина бе съвсем различно. Сега, без някой да ги направлява, работата им щеше да върви натам, накъдето ги поведяха тяхната интелигентност и инстинкти. Просто събираха произволна информация, това бе всичко. И се подразбираше, че голяма част от нея щеше да бъде безполезна. Но нещо можеше да се окаже важно — само че човек не знаеше, преди наистина да разбере.
Без повече обсъждане, Брако зави на запад, към „Кайзър“ и къщата на Ан Кенсинг. Фиск поседя съсредоточен, в дълбоко мълчание, няколко пресечки. После се обади.
— Дарел.
— Да?
— Как мислиш, колко струва един самолет?
— Мисля, че това е едно от онези неща, за които казват, че щом питаш за цената, значи не можеш да си ги позволиш.
Но днес партньорът му бе пълен с изненади. Нещо бе задействало двигателя му по това разследване и сега той очевидно проследяваше някаква нишка на мисълта.
— Не, не това. Има предвид просто поддръжката — хангарът, горивото, месечните разходи, застраховката.
— Не зная. Мисля, че ще зависи от това къде го държиш, колко е голям самолетът и така нататък. Защо питаш?
Фиск сви рамене.
— Мисля си за милион и двеста хиляди. Как ти изглежда?
Този въпрос не затрудни Дарел.
— Ако имах милион и двеста, щях да си живея на плажа в Коста Рика. Откъде изкопа тази сума?
— Това е годишният доход на Рос.
Брако му хвърли от мястото си поглед, изпълнен с дълбоко съмнение, и Фиск побърза да се защити.
— Ами това пишеше във вестника — „Градът говори“. Сигурно е вярно. Но аз се питам колко пари са това. И дали са достатъчно.
Това накара Брако да се засмее.
— Стигат, повярвай ми.
— Наистина ли? Две имения, предишен брак, което означава издръжка за жената, а може би и за децата. Нова млада жена, която дава приеми за висшето общество. Деца в частни училища, прислуга, самолети, почивки.
— Милион и двеста обаче.
За Дарел Брако, син на полицай, един милион долара можеха да бъдат и един милиард. И едното, и другото бяха неизмеримо големи суми пари, пари за цял живот работа.
Очевидно обаче за Фиск не бе така.
— Чел ли си книгата „Клада на суетата“?
— Това книга ли е? Мисля, че гледах такъв филм.
— Да де. Филмът е скапан, но най-напред беше книгата. Все едно, има такъв готин момент в нея, където някакъв тип си преглежда списъка на разходите и вижда колко е невъзможно да преживее с един милион долара годишно. И това беше, да кажем, преди десет години.
— Трябваше да ми се обади — каза Брако. — Щях да му покажа как да се справи.
— Работата е там — упорстваше Фиск, — че може би научихме нещо полезно от леля Кати. Вместо да се съсредоточаваме върху това колко богат е Рос, може би е по-умно да се замислим колко е беден. Искам да кажа, погледни го от този ъгъл: ако разходите на човек са по-големи от доходите му, той е беден, нали? Независимо от това колко печели.
Спряха първо в „Кайзър“ и установиха, че госпожа Кенсинг си е взела един ден болнични. Дъждът, който валеше упорито от снощи, продължаваше с нова сила. Напомнящи мусон, запращаните почти хоризонтално от силните ветрове откъм океана, капките обстрелваха двамата инспектори, които бяха застанали пред външната ѝ врата. Тя им отвори, обута с дебели сиви чорапи, с модни джинси и червен пуловер с качулка тип „анорак“. Първото впечатление на Брако бе, че не е спала два дни.
Дългата ѝ до раменете руса коса бе разрошена. Без какъвто и да е грим, лицето ѝ изглеждаше ъгловато и скулесто. Същевременно не можеше да се скрие нейната привлекателност. Особено очите ѝ — големи, широки и завладяващи, в почти електрик синьо. Никога не бе виждал такива очи.
Дори след като се бяха представили и показали значките си, госпожа Кенсинг продължи да ги гледа втренчено, докато накрая Брако не я попита дали могат да влязат. Тя кимна, отстъпи крачка и отвори вратата, докато се отдръпваше.
— Съжалявам — каза тя неопределено.
После изчака още един дълъг миг, преди да затвори плътно вратата зад тях.
В антрето осветлението бе оскъдно. Двамата стояха, капещи, на плетеното килимче в малкото пространство.
— Може би трябва… — каза тя разсеяно и без да завърши изречението, ги поведе няколко стъпки надолу, по късия коридор, после надясно към кухнята.
Огромен куп пране, изсипал се и на пода, бе натрупан на масата. Заобикаляйки го, тя измъкна една табуретка. На плота още стояха мръсни съдове от сутринта — кутии от мляко и сок, две опаковки от мюсли, няколко кафяви парченца круша и банан върху пукната чиния. Най-накрая фокусира погледа си върху тях, докато те продължаваха да стоят в малката влажна стая.