— Добре. И какво?
Погледът на стряскащите човека очи сновеше напред-назад между инспекторите.
Брако извади касетофона и го постави на плота пред нея. Изкашля се и съобщи името си и датата, номера на значката си — каквото трябва. Не бе репетирал, дори не бе се замислил в какво състояние можеше да е жената, когато тя им отвори вратата. Но сега трябваше да започне с нещо бързо, иначе, както усещаше, госпожа Кенсинг щеше да ги изхвърли и двамата.
— Госпожо Кенсинг, Тим Маркъм и вие сте били любовници, нали?
Тя се изкашля.
— Бяхме някога, но той скъса. На два пъти.
— Защо?
— Защото се чувстваше виновен пред семейството си. Най-вече, не искаше да наранява децата си. Но не обичаше вече жена си. Така че отново се връщаше при мен.
— Но ви беше оставил отново, нали? Така ли е?
— Временно. Щеше да се върне за пореден път.
— И защо ви напусна?
— Защото трябваше отново да опита с тях. Каза: „Още един път“.
Фиск се намеси.
— И кога стана това?
— Миналата седмица. В края на миналата седмица.
— И вие приехте това? Това негово решение?
— Какво можех да направя? Аз знаех… — В погледа ѝ имаше твърдост. — Знаех, че по някое време ще се върне при мен, както винаги го правеше. Той ме обичаше. Не виждах защо отново трябва да подлага всички ни на това. Всичкото това идване-връщане. Казах му, че просто трябва да се раздели. Да изчисти нещата.
— Както вие сте направили с вашия брак?
Дори и да се беше засегнала, тя не го прояви.
— Да, както направих аз. Още щом разбрах, че обичам Тим, а не Ерик, казах на Ерик, че трябва да се изнесе. Така де, какъв би бил смисълът? Нямах намерение да живея в лъжа.
Фиск хвърли поглед към партньора си.
— А как прие всичко това Карла? Това, че той я напусна?
— Не я е напускал — поправи го тя строго. — Аз бях винаги на второ място.
— Но тя научи за вас, нали? И какво стана?
— Ами, заплаши го, разбира се. Каза, че ще го остави и ще му вземе всичките пари. И че той няма да има право да вижда децата.
— Имате предвид последния път?
Но Фиск не изчака тя да отговори на въпроса на партньора му.
— Вие знаете ли, че Карла и децата са също мъртви?
Тя застина за миг. После продължи:
— Видях това, но изключих веднага телевизора. Тя не ме интересува. Няма нищо общо с мен. — Гледаше ги предизвикателно. — Не желая да говоря за това повече. Не ме е грижа за нея.
Фиск се обади.
— Може би Карла е отказала да го приеме? Може би още му е била ядосана?
Внезапно тя избухна и повиши глас.
— Не чувате ли какво ви казвам?! Беше свършено. — Вятърът духаше на пориви и тежките капки барабаняха по прозореца на кухнята. — Той смяташе да ѝ каже за всичките си грешки в живота си. Да започне на чисто. Какъв смахнат глупак!
— Но дали наистина ѝ е казал? — попита Фиск.
— Кого го е грижа? Какво значение би могло да има сега? След като ме напусна, повече не го видях — каза рязко тя. — Не знам какво е направил.
— И кога беше това? — попита малко по-внимателно Брако. — Кога го видяхте за последен път?
Тя удари с ръка ядосано по плота.
— Майната му! Пет пари не давам! Не чувате ли? Важното е, че аз съм изоставена тук. — Тя посочи в отчаяние разхвърляната малка кухня. — Тук. Сама.
Фиск запита рязко:
— Знаехте ли, че съпругът ви е лекувал господин Маркъм в „Портола“?
— Да, зная. Видях се с него веднага след това. — Погледът ѝ се изостри. — Това важно ли е?
— Маркъм е разбил брака ви. Може би съпругът ви все още го е мразел.
— Да, но какво от това? — Тя поклати глава уморено. — Всичко това отзвуча преди две години. Това е стара история.
Инспекторите се спогледаха.
— Искате да кажете, че той вече не е таил никакво огорчение? — попита Фиск.
— Разбира се, че го преживяваше. Не криеше, че мрази Тим. Той винаги… — Тя се поколеба. — Защо питате?
— Опитваме се да установим кой го убил, госпожо Кенсинг — отговори Фиск. — Вярвам, че вие също бихте искали да знаете това.
Очите ѝ се присвиха.
— Какво искате да кажете с това „убил“? Блъснала го е кола.
— Не, госпожо, бил е убит — настойчиво повтори Брако.
— Не знаехте ли това? — рязко попита Фиск. — Не сте ли чели вестника тази сутрин?
— О, да! — отвърна тя с глас, изпълнен със сарказъм. — Отпратих децата си на училище, после казах на прислужницата да ми донесе вестника с кафето и бонбоните. Само дето още не е стигнала до прането и съдовете. — Пренебрегвайки Фиск, тя се обърна към Брако. — Казвате, че някой го е блъснал нарочно?