Брако кимна.
— Не е само катастрофата — каза той. — Бил е убит в болницата. Някой му е инжектирал калий.
В очите ѝ блесна първото пламъче на паниката.
— Не разбирам за какво говорите.
Фиск направи крачка към нея.
— Вие сте медицинска сестра и не знаете за калия?
— Разбира се, че знам това. Но какво общо има това с Тим, с неговата смърт?
— Това го е убило — отвърна Брако. — Наистина.
Постепенно новината сякаш стигна до съзнанието ѝ.
— В болницата? — После бавно, докато мисълта узряваше, лицето ѝ се промени, докато накрая не се изкриви от ярост. — Този мръсник! Този нещастен скапаняк! — Тя гледаше ту единия инспектор, ту другия и дрезгавият ѝ глас се изпълни с увереност. — Може да спрете с търсенето — заяви тя. — Знам кой го е убил.
13
Кенсинг работеше в клиниката „Джуда“ и не изглеждаше склонен да отговаря на телефонните обаждания. Затова Харди реши просто да се появи там с надеждата, че неочакваното посещение ще му помогне да внуши това усещане за неотложност, което започваше да изпитва. И той смело се хвърли право в бурята и стигна в клиниката достатъчно рано, за да прекара още половин час в претъпканата чакалня, преди Кенсинг, в бяла престилка и със слушалка, да излезе да го види. Лекарят му заяви, че не може да се отдели от работата си и за няколко минути.
Лекарските му задължения били по-важни. Бил претрупан с работа тук, както Харди можел да види. А и бездруго нали имали уговорка за вечерта? Харди се опита да го накара да осъзнае реалността, пред която бяха изправени, но лекарят като че ли просто не можеше да я приеме.
— Не разбирам защо сега да е по-различно, отколкото вчера — възрази Кенсинг.
Той направи жест на безпомощност с ръцете си.
— Всичко сега е по-различно — обясни Харди с търпение, каквото не изпитваше. — Вчера никой не подозираше, че Маркъм е бил убит, затова нямаше значение, че сте го мразели. Сега има. И то голямо. Това означава, че имате и мотива, и средството, и възможността. Много лош късмет е човек да има всички тия три заедно при случай на отнет живот, повярвайте ми.
Но Кенсинг само поклати глава, за да отхвърли тревогите на Харди.
— Всичко това го обсъдихме по телефона тая сутрин, нали? — Той докосна ръкава на Харди. — Вижте, благодарен съм ви за грижите, но се налага да движа нещата тук, в клиниката, иначе може да нямаме случай да говорим даже довечера. Съжалявам, че е трябвало да се разкарате чак дотук, но просто няма да се получи.
Харди се приближи и сниши глас.
— Точно това ви казвам. Няма да има разговор тази вечер, докторе. Поне не с полицията. Отказах срещата.
Кенсинг реагира с леко раздразнение.
— Защо сте го направили?
— Защото съм вашият адвокат и работата ми е да ви защитавам.
— Нямам нужда от защита. След като чуят каквото имам да им казвам, още повече, като го правя доброволно, ще ме зачертаят от списъка си.
— Наистина? И сте сигурен в това поради огромния си опит в областта на наказателното право? — Харди погледна клиента си в упор. — Чуйте ме. Обещавам ви — най-тържествено ви обещавам — че няма да направят това. Не се заблуждавайте. Дали ви харесва или не, но сте заподозрян в убийство. Няма да търсят основание да ви пуснат. Ще търсят основание да ви хванат. Но няма да им дам възможност за това. Ние с вас трябва да отделим доста време да бъдем заедно. Доста повече време. Да кажем, по-голямата част от уикенда.
Кенсинг поклати глава.
— Не мога нищо да кажа отсега. Имам билети за мача на „Джайънтс“ в събота. Имам деца и трябва да ги заведа.
— Това е направо прекрасно — каза Харди. — Само че човек не може да заведе никого никъде, когато е в затвора. Затова ние с вас трябва да си запазим някакво време. Нещата са сериозни, не разбирате ли?
В чакалнята зад рамото на Кенсинг някакво бебе се разплака.
Кенсинг погледна часовника си, намръщи се и хвърли поглед към плачещото дете.
— Добре — каза той, сочейки към шума, — но това също е сериозно. Моята работа. — На лицето му се изписа професионална усмивка. — Може би в неделя тогава, какво ще кажете?
И като потупа съзаклятнически Харди по гърба, той се обърна и изчезна през врата, която водеше към лекарските кабинети.
Харди, който бе извървял пресечка и половина от паркинга до сградата на клиниката, чувстваше водата в прогизналите си обувки, хладината в панталоните си, влагата под коленете. След като Кенсинг си тръгна, той поседя минута на един от пластмасовите столове, после приглади влажната си коса с пръсти, изправи се и закопча шлифера си, готов за прехода през бурния дъжд до колата.