— Дами и господа, членове на Големия съдебен състав — започна тя. — Във вторник, десети април, Тимъти Маркъм започва своя обичаен, винаги един и същ сутрешен крос. Когато стига до Двайсет и шесто авеню тук, в града, е блъснат от зелена американска кола, стар модел. Шофьорът е избягал от произшествието с автомобила си. Но катастрофата не е онова, което е убило господин Маркъм. Напротив, след като е бил донякъде стабилизиран в спешното отделение на болницата „Портола“ и е лежал безпомощен в болничното си легло, той е бил инжектиран от някого — или от някои, засега неизвестни, със свръхдоза калий. Калият е често използвано средство. Той редовно е в наличност в спешните отделения и в интензивните звена. Но калият може да убие, ако се приложи в големи дози. Именно такава доза е била дадена на господин Маркъм. Същата вечер съпругата му Карла и трите им деца умират, простреляни в дома си. Днес сме се събрали тук, за да се запознаем с данните за определяне на идентичността на убиеца — или убийците — в тази поредица брутални деяния.
Всички погледи бяха вперени в нея. Повечето от членовете бяха извадили бележници на масичките пред себе си, готови да си водят записки.
— Съдебният лекар се произнесе, че е възможно смъртта на Карла Маркъм от огнестрелна рана да е самоубийство. Но по този въпрос все още има известна несигурност. Лейтенант Глицки, началникът на отдел „Убийства“, ще свидетелства пред вас след малко. Той ще проведе едно успоредно разследване в този аспект на случая и може да стигне до заключението, че наистина госпожа Маркъм е убила семейството си и себе си, или пък може да арестува някой заподозрян, преди да сте събрали достатъчно данни, за да повдигнете обвинение.
Тя спря и срещна няколко погледа сред своите заседатели.
— Както се казва, ще минем по този мост, когато стигнем до него. Междувременно градската управа е получила сметка в размер тринайсет милиона долара за услуги…
Харди не бе съвсем сигурен какво всъщност го бе довело в „Портола“. Струваше му се, че има някакво неясно намерение да разговаря с някого от администрацията. Но никой не бе пожелал да говори с него. Нямаше уговорена среща — това започваше да става постоянна тема на деня. Всички бяха заети, всички специалисти и служители от здравеопазването се справяха с последиците от ужасите на седмицата в самата болница. Да не говорим за вълненията под шапката на корпорацията. Те нямаха време за импровизирани срещи.
Целият този ден би трябвало да го научи да сдържа момчешкия си ентусиазъм, упрекна се той, докато обувките му жвакаха по коридора, през фоайето и навън. Тъкмо се подготвяше за порива на вятъра, когато забеляза надписи, насочващи хората към различни посоки, една от които бе „Кафе“. Като си даде сметка, че ако не попита никой няма да го спре, той се обърна и тръгна по стрелките. Беше доста късно следобед и заведението, макар и не пусто, не бе и препълнено. Харди взе едно кексче и чаша кафе, плати на касата и застана в очакване да го посети музата. На маса до прозореца сама жена в сестринска униформа седеше и четеше книга. И той се отправи към нея.
Вече по-отблизо я прецени — някъде между трийсет и трийсет и пет години. Симпатична, носеше светлокафявата си коса подстригана късо, средна на ръст.
— Извинете! — заговори я той.
Тя задържа погледа си върху книгата и вдигна пръст. Едва след като дочете абзаца го погледна.
— Да? Какво обичате?
Добронамерени думи. Но Харди не знаеше дали изобщо очаква да открие нещо тук, разговаряйки с нея. Но и никога нямаше да научи, ако не започнеше.
— Казвам се Дизмъс Харди. Аз съм адвокатът на доктор Кенсинг. Имате ли нещо против да седна при вас за минутка?
Израз на недоверие се появи и бързо изчезна от лицето ѝ. Тя вдигна рамене, отпусна ги и каза:
— Разбира се не, но защо? Застрашава ли ме нещо?
Харди издърпа един стол и седна срещу нея.
— Мисля, че не. Чувствате ли се застрашена?
Това я обърка.
— Не! Но понеже казахте, че сте адвокат… Нали обикновено адвокатите идват при хората, когато нещо ги заплашва?
— Сега като го казахте, си мисля, че наистина е така. Този случай не е такъв обаче.
Подаде ѝ визитната си картичка и докато тя я разглеждаше, попита я как се казва.
— Ребека — отвърна тя. — Ребека Симс. И дъщеря ми се казва така. Викаме ѝ Бек.
После кимна, малко поуспокоена, и се загледа отново във визитката.
— Дизмъс? Така ли?
Той кимна.
— Добрият крадец от Голгота. А също и светецът, покровител на убийците. Често се чудя какво ли са имали предвид родителите ми.