— Фаро идва.
Няколко секунди по-късно елегантно облеченият и дребничък инспектор от съдебната медицина нахлу в кабинета, поздрави всички и попита какво има. Когато научи за мобилния телефон, кимна замислено. Безспорно, смяташе той, това е важно. Но какво точно означава, не би рискувал да гадае. Фаро, подобно на Глицки, предпочиташе фактите да водят към хипотеза, а не обратно.
— Обаче имам малко новини.
— Давай — каза Глицки.
— Ами две неща. По траекторията — говорим за госпожа Маркъм, раната на главата — отзад напред.
Глицки повтори думите, после попита:
— Значи оръжието е било зад ухото ѝ и куршумът е отишъл напред. Страут каза ли колко често е виждал такова нещо при самоубийство?
Фаро направи неопределен жест.
— Вие го познавате по-добре от мен, господине. Каза „понякога“.
— Много полезно.
— И аз така си помислих. Но има и друго. Тя е била левачка.
— Как установи това Страут?
— Не той. Аз го установих. В къщата имаше цяла колекция от чаши за кафе за лява ръка. Нали знаете, от онези — „Най-прекрасната майка на света“, „Царицата на леворъките“ — от тоя род неща. Освен това беше адресирала няколко плика и почеркът бе наклонен като при леваците.
— Но оръжието е било в дясната ѝ ръка?
— Близо до нея — поправи го Фаро, — но да. Както и да е, резултатите от анализа на остатъците от изстрела може би ще ни посочат по-добре дали действително е стреляла, само че ще бъдат готови след някой и друг ден.
— Добре, Лен. Благодаря. — Ръмженето в гласа на Глицки се долавяше отчетливо. — Е, благодаря на всички ви. Ако изскочи нещо ново, искам да го чуя.
Глицки нямаше намерение да се включи в играта на гадаене на глас, но тези последни данни почти го убедиха в онова, което той се изкушаваше да вярва от самото начало: смъртта на Карла Маркъм изобщо не беше самоубийство. Тя не би се застреляла с дясната, вместо с лявата ръка и под необичаен ъгъл. Не би застреляла и кучето. Нито пък поотрасналите си деца. А това означаваше, че някой я е убил. Той още не знаеше защо, но обаждането в полицията в деня на смъртта ѝ правеше много вероятно Карла да е видяла или заподозряла убиеца на съпруга си.
Глицки бе затворил вратата на кабинета си, барабанеше с пръстите на двете си ръце по бюрото и се опитваше да се възпре от преждевременни догадки. Казваше си, че не знае още достатъчно, за да изгради някаква последователна хипотеза, още по-малко — да направи изводи.
Но едно съображение не го оставяше на мира. Ако някой наистина беше убил Карла, според него със сигурност това бе човекът, убил съпруга ѝ. Нямаше представа какъв може да е мотивът за убийството на жената, но не му и трябваше. Вече имаше заподозрян със силен мотив за убийството на съпруга. Разполагащ със средствата. И с възможността.
Беше време да го притисне.
Когато Кенсинг се върна у дома си след работа, завари инспектор Глицки да го чака пред външната врата, свит под стряхата, за да не го вали дъждът. Лекарят го поздрави учтиво, но изглеждаше малко объркан.
— Мислех, че господин Харди е отменил тази среща.
Глицки сви рамене неангажиращо.
— Понякога адвокатите не искат клиентите им да говорят с полицията. Обикновено това става, когато клиентите им са виновни. Той ми каза, че искате да говорите с нас. — Глицки не го притискаше. — Помислих, че можем да си спестим един на друг малко време, това е всичко.
След кратък размисъл Кенсинг покани Глицки в апартамента си, без дори да му хрумне да му поиска съдебно разпореждане. Живееше в двустайно жилище срещу „Алта Плаза“, парк в северната част на Филмор. Апартаментът заемаше целия етаж в изискана по-стара триетажна постройка. Имаше класически високи тавани, изнесени тъмни трегери и дървен под. Широк прозорец с три крила от старинно бледоматово стъкло гледаше към парка и Глицки се спря, за да погледне навън, коментирайки дъжда.
Няколко минути по-късно, когато Кенсинг тъкмо бе сварил вода за чай на лейтенанта, се чу входният звънец. Оказа се инспекторът, с когото бе говорил пред къщата на Маркъм — Брако, и още един човек, който се представи като Фиск. Той покани и тях и попита дали биха искали да пийнат нещо.
Глицки бе донесъл портативна видеокамера, която постави редом с касетофона на кухненската маса. Когато включиха на запис, той отново каза на Кенсинг — повтаряйки това, което вече бе споменал на входа — че от разговор с господин Харди е научил, че лекарят иска да приключи с полицейския разпит.
— Можете, разбира се, да откажете да говорите — продължи той приятелски, — или да отложите срещата до явяването на господин Харди. Но ние знаем колко сте зает. А, честно казано, и ние сме заети. Както ви казах долу, просто си помислих, че може би ще е по-лесно да приключим с това още в началото на разследването.