Кенсинг кимна.
— Това казах и аз на господин Харди. Нямам какво да крия.
Но спокойният и учтив лейтенант държеше да изясни нещата и допълни:
— Сигурен ли сте, че не бихте предпочели господин Харди да е тук?
— Не, всичко е наред. Мисля, че той малко се престарава в защитата си. Няма значение. Дали е тук или не, не би повлияло на това, което ще кажа. Нямам нищо против.
— Благодаря ви — отвърна Глицки с неподправена искреност.
Даваше си сметка, че кани Кенсинг да говори, без да присъства адвокатът му, и че това е юридически издържано. Правото да мълчи принадлежеше на заподозрения, не на адвоката му. Кенсинг можеше да мълчи, ако искаше, но също така можеше да предпочете да говори.
— Много сме ви задължени — добави той.
После разположи Кенсинг пред камерата, включи я и започна:
— Добре тогава, докторе. Три, две, едно. Говори лейтенант Ейбрахам Глицки, полицейско управление на Сан Франциско, значка номер едно едно четири четири…
Продължи с обичайното изброяване, като уточни номера на делото, свидетеля, мястото, където се намираха, другите присъстващи. Накрая Глицки хвърли бърз поглед към двамата си помощници новаци. Бе отворил жълт бележник на масата пред себе си, погледна в него за кратко и се залови за работа.
— Доктор Кенсинг — започна той, — вие ли подписахте смъртния акт на господин Маркъм?
Лицето на Кенсинг прие унило изражение. Той разбираше какво го очаква.
— Да, аз. Макар че в случай като този моят подпис е условен.
— Условен… Какво означава това?
— Това означава — преди аутопсията. Подписът може да бъде отменен, както беше в този случай, от медицинската експертиза. — Без признак на емоция Кенсинг поясни: — Често, особено когато пациентът е бил хоспитализиран, причината за смъртта е очевидна и няма особена необходимост от аутопсия. Обаче, както ми каза господин Харди, при смъртните случаи след произшествия с избягал извършител винаги се прави аутопсия.
— Така е. Вие не знаехте ли това, преди той да ви каже?
— Не.
— И причината за смъртта на господин Маркъм ви се струваше очевидна?
— Да. В онзи момент. Беше ударен от кола, с тежки вътрешни травми и масиран кръвоизлив. Беше малко изненадващо, че изобщо е стигнал до интензивното отделение.
— Значи не очаквахте, че ще се извърши аутопсия?
— Изобщо не ми мина през ума.
— Добре. Докторе, запознат ли сте със симптомите на предозирането с калий?
— Да, разбира се. Най-общо казано, на езика на неспециалист, сърцето на човека фактически спира да бие.
— И какви мерки взимате?
Той вдигна рамене.
— Ако знаем, че е калий, инжектираме гликоза и инсулин, после прилагаме дефибрилация.
— Но вие по никакъв начин не бихте могли да разпознаете истинската причина за състоянието на господин Маркъм, а именно — калия?
— Не, не виждам как бих могъл.
— Добре. — Глицки погледна бележките си, като че ли събирайки сили за нов залп от въпроси. — И така, докторе, вие познавахте господин Маркъм добре, нали така?
— Познавах го отдавна. Беше мой шеф. Колко добре го познавах, е друг въпрос.
— Тъкмо този въпрос зададох. Вярно ли е, че той и вашата съпруга са имали връзка, която е допринесла за разпадането на вашия брак?
Кенсинг преглътна, но устата му беше пресъхнала като пясък. Започна да си мисли, че съгласяването му на този разговор може би беше сериозна грешка.
Четирийсет и пет минути по-късно те най-после приключиха с личните неща. Глицки не изчака и момент, преди да премине към много остър разпит за ролята на Кенсинг в случая с бебето Емилия и реакцията на „Парнас“.
— И господин Маркъм ви уволни?
— Всъщност не. Обаче ме предупреди, че ще има сериозни последствия, ако разбере, че аз съм бил източникът за пресата.
— А вие ли бяхте?
Кенсинг се опита да се усмихне, но се получи измъчена гримаса.
— Бих предпочел да не отговарям, ако нямате нищо против.
Глицки прие това за потвърждение и реши, че тази информация не му е нужна.
— И къде се проведе това обсъждане с господин Маркъм?
— Извика ме в кабинета си. Там говорихме.
— Впоследствие той установи ли, че вие сте бил източникът?
— Не мисля. Не съм чул такова нещо. — Още един слаб и вреден опит за демонстриране на безгрижие. — Не ме уволни, значи не е знаел.
Глицки продължи неуморим нататък. Кенсинг току-що беше признал, че освен случая с бебето Емилия бяха съществували още „няколко“ повода за разногласие между него и „Парнас“. Кенсинг също така си беше признал, че често е предписвал лекарства, които не са в списъка.