— С други думи — поясни Глицки, — лекарства, които компанията не е одобрявала.
— Не е точно така — обясни Кенсинг. — Лекарствата, които предписвах, бяха добри. Всъщност, бяха по-добри. — Кенсинг, вече силно изпотен, изтри с хартиена кърпичка челото си. — Политиката на компанията е ние, лекарите, да предписваме лекарства от списъка, това е всичко.
— А вие сте си създали навика да не използвате този списък?
— Не навик. Само когато смятах, че е подходящо. — Той почувства, че е нужно да обясни. — Генериците невинаги са съвсем същите по химически състав както марковите лекарства, затова невинаги са толкова ефикасни. Или пък може да има други проблеми.
— Какви например?
— Най-различни. Трябва да се вземат два пъти по-често или пък имат нежелани странични ефекти, например затрудняват храносмилането. Така че в някои случаи — или когато съм имал лош опит с някои генерични лекарства от списъка — предпочитах марковите медикаменти.
— И за „Парнас“ това беше проблем?
Той сви рамене.
— Струва им пари.
— Бихте ли обяснили това?
— Ами системата в „Парнас“ е такава, че повечето пациенти доплащат една и съща сума за лекарствата, мисля, че е десет долара, независимо колко то струва. Така че ако марковото струва трийсет долара, а генеричният медикамент от списъка — десет, компанията губи двайсет долара за всяка рецепта с марково лекарство, която изпълнява.
— А вие предписвахте тези маркови лекарства редовно?
— Когато беше необходимо, да. Работата ми е да спасявам живота на хората, а не парите на компанията.
— Имахте ли и други спорове с господин Маркъм за тази практика?
По това време ръцете на Кенсинг вече видимо трепереха. Той ги свали от масата и ги сложи на скута си. През изминалия мъчителен час му се искаше да беше послушал адвоката си и да бе възприел съвета му да не разговаря с тези мъже. Но след като започна разговора, не знаеше как да се опита да го прекъсне. Накрая се осмели:
— Ако нямате нищо против, бих искал да ме извините за момент.
Но Глицки нямаше намерение да го пусне да отиде до тоалетната, дори и само за да се съвземе.
— След малко — каза той рязко. После повтори въпроса си. — Имали ли сте спорове с господин Маркъм по въпроса за лекарствата?
— Не. Ние не си говорехме.
— Откога?
— От близо две години.
— Две години? Но историята с бебето Емилия е отпреди няколко месеца, а казахте, че сте говорили с него тогава!
Кенсинг изтри цялото си лице с хартиената кърпичка.
— Мислех, че имате предвид въпроса с рецептите. Тогава говорихме.
Когато полицаите най-после си прибраха техниката и си тръгнаха, Кенсинг доста дълго седя разтреперан на кушетката във всекидневната. Най-накрая реши, че е по-добре да се обади на Харди, за да види дали не може някак да поправи стореното. Навън вече беше почти нощ, а дъждът продължаваше да плющи върху прозореца на фасадата.
Харди беше все още в кабинета си — стараеше се да навакса с работата по другите си клиенти. Кенсинг му разказа какво се беше случило и призна, че разговорът е бил много, много неприятен, в крайна сметка — грешка от негова страна.
— Мисля, че сигурно смятат, че имам нещо общо с това — заключи той.
Последва дълго мълчание и когато то свърши, Кенсинг бе напълно неподготвен за гнева на Харди.
— О, така ли мислите, докторе? Лейтенантът, който завежда отдел „Убийства“, ви разпитва два часа за едно престъпление, което е по първите страници на вестниците всеки ден, което може да е свързано с бруталното убийство на цяло семейство и вие имате мотива, средствата и възможността, и си мислите, че може би, ама само може би, на полицаите може да им се струва, че сте подходящ заподозрян. Нали сте учили анатомия, докторе? Всички хора ли мислят със задниците си или само при вас е така?
Кенсинг седеше и гледаше слушалката в ръката си. Почувства прилив на кръв в главата, после му прилоша. Струваше му се, че ще повърне. Кокалчетата на ръката му, стиснала слушалката, бяха побелели. Гърлото му беше стегнато, сухо като пустиня. След още няколко секунди затвори, неспособен да измъкне и дума от себе си.
Когато Харди се обади на Кенсинг двайсет минути по-късно, за да се извини за избухването си, установи, че не е уволнен, както наполовина очакваше. Вместо това клиентът му се извини, приключвайки с наблюдението, че Глицки „може би наистина мисли, че аз съм убил Тим“.